Черният манастир [bg]

Старецът се сви на кълбо и плътно притегли жалкия сламеник върху тялото си. Изведнъж канонадата стихна и той си поотдъхна.

— Защо ни обстрелват? — извика на родния си език свещеникът на тъмничарите. — Кой стреля?

Но не получи отговор. По-възрастните етиопци, които знаеха италиански, през годините постепенно бяха изчезнали и през каменните стени все по-рядко долиташе италианска реч. Всъщност, осъзна старецът, от близо пет години не беше чувал и дума на италиански.

— Какво става? — повтори свещеникът първо на амхарски и после на тигриня. Ала пак никой не му отговори. Никога не му отговаряха. За тях той беше по-мъртъв от пръснатите на двора разлагащи се трупове. Ако четирийсет години задаваш въпроси и никой не ти отвръща, значи си мъртъв. Старецът обаче знаеше, че те просто не смеят да му отговарят. Когато бе влязъл в тази килия, един му отговори. Преди четирийсет години ли бе това? Малко по-малко май. Трудно следеше времето. Дори не си спомняше човека, който му отговори, освен черепа. Тъмничарите му дадоха черепа на онзи, който му бе отговорил. И черепът стана негова чаша. Той споменаваше добрината на онзи човек винаги, когато пиеше. И тъмничарите си го спомняха, когато му пълнеха чашата — спомняха си да не разговарят с него. Въпреки това ги питаше. — Война ли? — пак извика той. — Ще ме освободите ли? — Не, нямаше да му отговорят.

Вторачи се в желязната врата. Бяха я затворили зад един младеж през 1936-а, когато Етиопия беше италианска колония, и оттогава не я бяха отваряли. Използваха само отвора в долната й част. През него веднъж на ден му подаваха храна и взимаха гърнето с изпражненията му. Светлината, звуците и въздухът проникваха през прозорче, не по-голямо от разтворена книга, разположено над равнището на очите — всъщност изваден камък от стената.

В килията имаше само мивка, тъпа ножица, с която се подстригваше и си режеше ноктите, и Светата библия на италиански, която му бяха оставили при хвърлянето му в затвора. Ако не беше Библията, отдавна да е полудял. Беше я чел стотици пъти и въпреки че зрението му отслабваше, помнеше наизуст всяка дума. Старият и Новият завет му носеха утеха, не допускаха разумът му да умре и хранеха душата му.

Старецът се замисли за младежа, зад когото през 1936-а се беше захлопнала тази желязна врата. Помнеше и най-малката подробност от лицето му, всяко движение на тялото му. Нощем си говореше с него и го разпитваше за родната им Италия. Толкова добре познаваше този младеж, че знаеше дори какво става в главата му, как се чувства, къде е учил, от кое село е и на колко години е баща му. Младежът не остаряваше, естествено, и разказите му бяха едни и същи. Но това бе единственото лице, което свещеникът познаваше достатъчно, за да си го спомня. За последен път го беше видял в огледалото преди почти четирийсет години и нито веднъж оттогава, освен в съзнанието си. Заплака.