Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Макар да знаеше, че не може да й откаже, Матахачи беше решил да ги остави няколко дни след началото на Новата година. Осуги и чичо Гон, вероятно от страх, че не им остава дълго да живеят, така бяха погълнати от религията, че спираха при всяко възможно светилище или храм, като оставяха дарове и дълго се молеха на боговете. Почти целия днешен ден прекараха в светилището Сумийоши.
Матахачи, умиращ от скука, влачеше крака и се мусеше.
— Не можеш ли да ходиш по-бързо? — попита със сприхав глас Осуги.
Крачката на Матахачи не се измени. Толкова раздразнен от майка си, колкото и тя от него, той промърмори:
— Първо препирате, после ме карате да чакам! Бързай и чакай, бързай и чакай!
— Какво да правя със син като теб? Щом дойде на свещено място, човек би трябвало да спре и да се помоли на боговете. Никога не съм те видяла да се поклониш пред който и да е бог или Буда и помни ми думите — ще дойде време да съжаляваш за това. Между другото, ако се молеше с нас, нямаше да ти се налага да чакаш толкова дълго.
— Каква досада! — измърмори Матахачи.
— Кой е досаден? — викна възмутена Осуги.
През първите два-три дни всичко между тях вървеше като по мед и масло, но щом отново свикна с майка си, Матахачи почна да оспорва всичко, което тя върши или говори и да й се подиграва при всяка възможност. Когато се свечеряваше и се връщаха в странноприемницата, тя го караше да седне пред нея и му теглеше по една проповед, която още повече разваляше настроението му.
„Каква двойка!“, оплака се на себе си чичо Гон и се опита да измисли начин да успокои засегнатото честолюбие на старицата и да възстанови до известна степен спокойствието върху навъсеното лице на племенника си.
Предчувствайки, че се готви поредната проповед, той понечи да я изпревари.
— О! — извика весело, — стори ми се, че помирисах нещо хубаво! В чайната на плажа продават миди на скара. Хайде да спрем да похапнем.
Нито майката, нито синът показаха голямо въодушевление, но чичо Гон успя да ги поведе към крайбрежната гостилница, закрита с тънки тръстикови сенници. Докато другите двама седнаха удобно отвън на плажа, той влезе вътре и се върна с малко саке.
Предложи чаша на Осуги и добродушно отбеляза:
— Това ще поразведри Матахачи малко. Може би си прекалено строга към него.
Осуги се извърна и отсече:
— Нищо не искам да пия.
Хванат в собственият си капан, чичо Гон предложи чашата на Матахачи, който макар и още кисел, възможно най-бързо се зае един след друг да опразни три съда, като отлично знаеше, че това ще вбеси майка му. Когато помоли чичо Гон за четвърти, Осуги не можа да издържи.
— Пи достатъчно! — смъмри го тя. — Не сме на излет, нито сме дошли тук да се напиваме! Ти също внимавай, чичо Гон! По-стар си от Матахачи и би трябвало да си по-разсъдлив.
Чичо Гон, огорчен така, сякаш само той беше пил, се опита да прикрие лицето си, потривайки го с ръце.
— Да, съвсем права си — каза той кротко.
Стана и направи няколко крачки. После работата стана сериозна, защото Матахачи беше докоснал най-болното място на страстното, макар и неустойчиво Осугино чувство за майчинска любов и загриженост и тя не беше в състояние да изчака прибирането им в странноприемницата. Гневно се нахвърли върху него, без да я е грижа дали слушат други хора. Матахачи я гледаше втренчено с израз на непокорство, докато млъкна.
— Добре — каза той. — Разбирам, че гледаш на мен като на неблагодарен пройдоха без чувство за собствено достойнство. Така ли е?
— Да! Направил ли си досега нещо, което да показва чувство на гордост и самоуважение?
— Е, не съм толкова пропаднал, колкото изглежда си мислиш, но не би имало начин да го разбереш.
— О, не бих могла, така ли? Никой не познава едно дете по-добре от неговите родители. И аз мисля, че денят, в който се роди ти, беше лош ден за рода Хониден!
— Само почакай и ще видиш! Още съм млад. Един ден, когато ще си умряла и погребана, ще съжаляваш, че си казала това.
— Ха! Дано да е така, но се съмнявам, че ще стане и след сто години. Толкова е тъжно, като си помислиш.
— Добре, щом се чувстваш толкова непоносимо тъжна, че имаш син като мен, няма голяма полза да се бавя повече тук. Аз си отивам!
Кипнал от яд, той стана и тръгна с големи, решителни крачки.
Стресната, старицата се опита да го извика обратно с жално треперлив глас. Матахачи не й обърна внимание. Чичо Гон, който можеше да се затича и да се опита да го спре, не мръдна, взрян по посока към морето. Очевидно умът му беше зает с други мисли.
Осуги стана, после пак седна.
— Не се мъчи да го спреш — каза тя без нужда на чичо Гон. — Няма смисъл.