Мусаши

— Добре, да предположим, че наистина съществува. Какво вълшебство ще направи?

— Много просто. Ако сложиш една в обито или в ръкава си, можеш да забравиш всичко.

Самураят се засмя.

— Значи искаш да станеш още по-разсеяна от сега?

— Да. Бих искала да забравя всичко. Има неща, които не мога да забравя, затова съм нещастна денем и лежа будна нощем. Ето защо я търся. Защо не останеш да ми помогнеш?

— Сега не е време за детски игри! — каза строго самураят, после, сетил се внезапно за своя дълг, изчезна припряно.

Когато беше тъжна, Акеми често си мислеше, че грижите й щяха да изчезнат, стига само да забрави миналото и да се наслаждава на настоящето. Точно сега се колебаеше дали да съхрани няколко скъпи за нея спомена или да ги хвърли в морето. Ако наистина съществува такова нещо като раковината на забравата, не би я взела за самата себе си, реши тя, а би я пъхнала в ръкава на Сеиджуро.

Въздъхна, представяйки си колко хубав би бил животът, ако той просто забрави всичко, свързано с нея. Само мисълта за него караше сърцето й да изстине. Склонна беше да мисли, че той съществува с едничката цел да погуби нейната младост.

Когато й досаждаше с ласкателни изявления за любовта си, тя се утешаваше с мисли за Мусаши. Но въпреки че присъствието на Мусаши в сърцето й понякога се явяваше спасение, често то ставаше и причина за нейното нещастие, защото я караше да копнее за бягство в убежището на един свят от мечти. Все пак тя се въздържаше да се отдаде изцяло на въображението, понеже знаеше, че е възможно Мусаши напълно да е забравил за нея.

„Ех, ако имаше начин да заличи лицето му от паметта си!“, мислеше си.

Синята вода на Вътрешното море изведнъж й се стори примамлива. Вторачена в нея, тя се изплаши. Колко лесно би било да се хвърли право навътре и да изчезне.

Майка й нямаше представа, че Акеми таи такива отчаяни мисли, какво оставаше пък за Сеиджуро. Всички около нея я смятаха за много щастливо създание, може би малко вятърничаво. Намираха, че е като пъпка, още твърде далече от разцъфването си, за да може изобщо да приеме любовта на мъж.

За Акеми майка й и мъжете, които посещаваха чайната, бяха нещо външно за съкровената й същност. В тяхно присъствие тя се шегуваше и се смееше, дрънчеше със звънчето си, мръщеше се според обстоятелствата, но щом останеше сама, въздишките й бяха угрижени и мрачни.

Един слуга от странноприемницата прекъсна нейните мисли. Като я забеляза до каменния надпис, той дотича и каза:

— Млада госпожице, къде бяхте толкова време? Младият господар ви търсеше и започна да се тревожи.

Върнала се в хана, Акеми завари Сеиджуро съвсем сам да топли ръцете си под един червен юрган, метнат над котацуто. В стаята беше тихо, а в градината ветрецът шумолеше сред изсъхналите борове.

— Да не си била навън в тоя студ? — попита той.

— Какво искаш да кажеш? Не мисля, че е студено. На брега е много слънчево.

— Ти какво прави?

— Търсих раковини.

— Държиш се като дете.

— Аз съм си дете.

— Колко години ще навършиш на следващия си рожден ден?

— Няма значение. Още съм дете. Какво лошо има в това?

— Има много лошо в това. Би трябвало да помислиш какво е решила да направи с теб майка ти.