Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Ще се настаня някъде сам! — заяви той. — Освободи паланкина! Как може да си толкова глупава? Ти въобще не ме разбираш.
Издърпа ръкава си от пръстите й и забърза напред.
Бяха на крайбрежния пазар за риба. Навсякъде беше затворено и разпилените по улицата люспи лъщяха като миниатюрни сребристи раковини. Тъй като наоколо нямаше жива душа да ги види, Око улови Тоджи в прегръдките си и се опита да го успокои.
— Пусни ме! — викна той.
— Ако отидеш някъде сам, другите ще помислят, че нещо не е наред.
— Да мислят каквото си щат.
— О, не говори така! — помоли тя.
Хладната й буза се притисна до неговата. Цялото му същество се проникна от сладникавия аромат на пудрата и косата й. Гневът и разочарованието постепенно се уталожиха.
— Моля те — настояваше Око.
— Само дето съм толкова разочарован — обясни Тоджи.
— Знам, но и друг път ще можем да бъдем заедно.
— Но тези два-три дни с теб аз наистина ги очаквах с нетърпение.
— Разбирам.
— След като разбираш, защо влачиш със себе си толкова хора? Това е защото чувствата ни един към друг са различни.
— Пак започваш същото — упрекна го Око, загледана напред с израз сякаш всеки миг ще се разплаче.
Но вместо да се разхлипа, тя повторно се опита да го накара да изслуша обясненията й. Когато пристигнал бързоходецът с писмо от Тоджи, тя разбира се, възнамерявала да тръгне сама за Осака, но както се случва, същата вечер Сеиджуро дошъл в „Йомоги“ с шест-седем от учениците си и Акеми се изпуснала, че Тоджи пристига. За нула време мъжете решили всички да придружат Око в Осака и да вземат и Акеми. И така, отседналата в Сумийоши дружина наброявала десет души.
Тоджи трябваше да признае, че при създалите се обстоятелства Око не е имала голям избор, но това с нищо не подобри унилото му настроение. Явно този ден изобщо не му вървеше, а и беше сигурен, че най-лошото тепърва предстои. Първият очакван въпрос щеше да се отнася за това какво е постигнал в своето начинание и на него му беше неприятно да им съобщи лошите новини. Неизмеримо повече го ужасяваше мигът, в който ще трябва да махне кърпата от главата си. Как изобщо би могъл да обясни липсата на своя перчем? Накрая разбра, че няма изход и се остави на волята на съдбата.
— Е, добре — каза. — Ще дойда с теб. Накарай ги да докарат паланкина.
— О, толкова съм щастлива! — изгука Око и се обърна към пристанището.
В странноприемницата Сеиджуро и останалите са бяха изкъпали и удобно увити в предоставяните на гостите памучно подплатени кимона, се бяха разположили да чакат завръщането на Тоджи и Око. Когато след известно време тях още ги нямаше, някой се обади:
— Онези двамата рано или късно ще дойдат. Няма смисъл да седим тук и да бездействаме.
Естественото следствие от това изявление беше поръчването на саке. Отначало пийваха колкото да минава времето, но скоро краката започнаха да се протягат по-удобно, а чашите да се надигат по-често. Не след дълго всички почти бяха забравили за Тоджи и Око.
— Няма ли някакви певици в Сумийоши?
— Виж, това е добро хрумване! Защо не поканим три-четири хубави момичета?
Сеиджуро имаше колеблив вид, докато някой не предложи той и Акеми да се оттеглят в друга стая, където ще е по-тихо. Не особено деликатният ход да се отърват от него предизвика на лицето му тъжна усмивка, но независимо от това остана доволен, че напуска. Много по-приятно би било да остане насаме с Акеми в стая с топло котацу, отколкото да се налива заедно с тази шайка грубияни. Щом той излезе от стаята, веселбата продължи с пълна сила и скоро няколко певици от рода на познатите тук като „гордостта на Тосамагава“ се появиха в градината пред тяхната стая. Флейтите и шамисенът им бяха стари, долнокачествени и очукани от употреба.
— Защо вдигате толкова шум? — попита закачливо една от жените. — Да пиете ли сте дошли или да правите сбиване?
Мъжът, който си беше присвоил ролята на главатар, викна в отговор:
— Не задавайте глупави въпроси. Никой не плаща, за да се бие! Поканихме ви, да пийнем и да се позабавляваме.
— Добре — отвърна тактично момичето. — Радвам се да чуя това, обаче искам да сте малко по-тихи.
— Щом толкова държите, така да бъде! Хайде да попеем малко песни.
Съобразявайки се с дамското присъствие, няколкото космати прасци се дръпнаха под полите на кимоната и няколко тела промениха положението си от водоравно на отвесно. Музиката започна, настроението се повиши и веселието набра ход. То беше в самия си разгар, когато влезе млада прислужница и съобщи, че пристигналият с кораба от Шикоку мъж е дошъл със своята придружителка.
— Какво каза тя? Някой идва ли?