Мусаши

— Опитай да се успокоиш, Акеми. Не съм само аз — повечето мъже са същите… Скоро ще разбереш, макар че трябва да си била потресена от насилието на моята любов.

Доколко тази реч бе предназначена за момичето и доколко целеше да утеши неговия дух, беше трудно да се прецени, но той продължи да говори все същото.

Мракът в стаята беше като мастило. Покритото с хартия шоджи заглушаваше шума на вятъра и вълните.

Акеми се размърда и белите й ръце се подадоха изпод завивките. Щом Сеиджуро се опита да оправи юргана, тя измънка:

— К-кой ден е днес?

— Какво?

— Колко… колко дни… има… до Нова година?

— Само още седем дни от днеска. Дотогава ще се оправиш и ще се върнеш в Киото.

Наведе лицето си към нейното, но тя го отблъсна с дланта на ръката си.

— Спри! Махай се! Не те харесвам!

Той се отдръпна, но полуналудничавите думи се сипеха от устните й.

— Глупак! Звяр!

Сеиджуро седеше мълчаливо.

— Ти си звяр. Аз не… не искам да те погледна.

— Прости ми, Акеми, моля те!

— Махай се! Не ми говори!

Ръката й нервно замахна в тъмното. Сеиджуро тъжно преглътна, но продължи да я гледа.

— Коя… коя дата е?

Този път той не отговори.

— Нова година ли е вече?… Между Нова година и седми… Всеки ден… Каза ще бъде на моста… Вест от Мусаши… Всеки ден… Мостът на улица Годжо… Още толкова време до Нова година… Да се върна в Киото… Ако ида на моста, той ще е там.

— Мусаши ли? — попита смаян Сеиджуро.

Бълнуващото момиче мълчеше.

— Този Мусаши… Миямото Мусаши ли е?

Сеиджуро се вгледа в лицето й, но Акеми не каза нищо повече. Синкавите й клепачи бяха затворени; беше заспала дълбоко.

Сухи борови иглици трополяха по шоджито. Някакъв кон изцвили. Зад преградата се появи светлина и се чу гласът на една от прислужниците:

— Младият учител е тук вътре.

Сеиджуро бързо влезе в съседната стая, като внимателно затвори вратата зад себе си.

— Кой е? — попита той. — Аз съм тук.

— Уеда Рьохей — дойде отговор.

Изцяло облечен за път и покрит с прах, Рьохей влезе и седна. Докато си разменяха поздрави, Сеиджуро се чудеше какво би могло да го доведе тук. Доколкото Рьохей, както и Тоджи, беше един от старшите възпитаници и беше нужен у дома, Сеиджуро никога не би го взел със себе си току-така на излет.

— Защо идвате? Случило ли се е нещо в мое отсъствие? — попита Сеиджуро.

— Да, и трябва да ви помоля веднага да се върнете.

— Какво има?

Щом Рьохей пъхна две ръце в кимоното си и затърси нещо, от съседната стая дойде гласът на Акеми.

— Не те харесвам!… Звяр!… Махни се!

Отчетливо изречените думи бяха изпълнени със страх; всеки би си помислил, че е будна и в истинска опасност. Стреснат, Рьохей попита:

— Кой е там?

— А, това ли? Акеми се разболя, след като дойде тук. Има треска. От време на време по малко бълнува.

— Казвате, това е Акеми?

— Да, но не обръщайте внимание. Искам да чуя защо идвате.

От пояса под кимоното си Рьохей най-накрая извади едно писмо и го връчи на Сеиджуро.