Печатът

— Така обаче се създава проблемът на saltus indecentes133, тоест на дисонансите и на неприятните енхармонии, който още на пръв поглед могат да усъмнят някой случаен читател на музиката. Ето защо има хора, които са изобретили по-фини системи.

— Кои например?

— Именно нашият Кирхер, например в Musurgia universalis. Вместо да прикрепи нота към всяка определена буква, той разпределя азбуката между четирите гласа на един мадригал или на един оркестър, така че да може да управлява по-добре музикалната материя и да направи композицията по-малко тромава и неприятна: нещо, което, в случай че съобщението бъде прихванато би предизвикало подозрения. Така стават възможни и безброй манипулации на музикалния текст и на нотите. Например, ако музикалните знаци за „фа“, „ла“, или пък „ре“ съвпадат с текста, тогава се вземат предвид само тези срички. Или може да се направи обратното, като се запази само остатъкът от изпълнявания текст, който при това положение ще покаже скрития си смисъл. И със сигурност Корбета е познавал това изобретение на Кирхер.

— Мислите ли, че Девизе, освен китарата е научил от Корбета и това… изкуство за тайно общуване?

— В парижкия кралски двор се шушука, че е точно така. Още повече, че Девизе не само бе любимият ученик на Корбета, но също преди всичко и негов добър приятел.

Този Доуланд, Мелани, Корбета и може би също неговият ученик Девизе — вече започвах да подозирам, че музиката неизбежно е съпътствана от шпионажа.

— Без да броим факта — продължи абат Мелани, — че Корбета познаваше добре Фуке, тъй като беше китарист в двора на Мазарини до 1660 година: чак след тази година всъщност Корбета се пренесе в Лондон, макар че в действителност често се разхождаше до Париж, където щеше да се върне окончателно десетина години по-късно.

— Но тогава — заключих, почти без да вярвам на собствените си думи — и в това рондо би могло да се крие някакво тайно послание!

— Спокойно, спокойно, първо да изясним останалото: ти ми каза, че рондото е подарено от Корбета на кралица Мария Тереза, която на свой ред го била връчила на Девизе. Хубаво, това ми дава едно друго ценно сведение: нямах представа, че кралицата е имала взаимоотношения с двамата китаристи. Това е нещо толкова нечувано до момента, че едва си позволявам да повярвам.

— Разбирам — прекъснах. — Мария Тереза е водела почти монашески живот…

Разказах му за дългия монолог, с който Девизе ми беше описал униженията, на които Всехристиянският крал подлагал бедната си спътница в живота.

— Монашески? — каза Ато най-накрая. — Не бих използвал това определение — отвърна той лукаво.

И ми обясни, че Девизе ми бе нарисувал може би прекалено неопетнен портрет на починалата кралица на Франция. Във Версай, докато той ми говореше, все още можело човек да срещне една млада девойка-мулатка, която имала любопитна прилика с дофина. Обяснението на този феномен датирало отпреди двайсет години, когато в двора пребивавали посланиците на една африканска държава. За да засвидетелстват своята вярност на съпругата на Луи XIV, пратениците подарили на кралицата един чернокож паж на име Набо.