Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— И какво е това? — каза Ато — да не мислиш, че мога да ти плащам за всички глупости, които искаш да ми пробуташ?
— Странничав листопадник — каза Угонио. — За да бъде повеч лекар, отколкото влекач, Чаконио го е настъргувал от наоколно на мишкоплъховиците усмъртвени кръвоизпускащи.
— Някакво странно растение близо до умрелите плъхове… любопитно — коментира Ато.
— Чаконио казва, че понамирисва по наркомантическо начиноподобие — продължи Угонио — растение е възбуждателно, любопопитно, странноефектно. В общилинейност: за да излезе по-добро деятел отколко лошодеятел, ви я повдава, кат между туй временно, изпълноправейки задължението, науголемява се тъй на покръстения радосността.
Ато Мелани взе едно от листата; докато го доближаваше до светлината на светилника, за да го разгледа, аз внезапно се сетих нещо.
— Сега, като се замисля, синьор Ато, си спомням, че в подземията и аз съм виждал сухи листа.
— Хубава работа — коментира той развеселено — тук, долу, е пълно с листа. Как е възможно? Под земята не растат дървета.
Обясних му, че докато преследвахме Стилоне Приазо в прохода, бях настъпил някакво сухо листо, та се страхувах да не би Стилоне да е чул.
— Какъв си глупчо, трябваше да ми го кажеш. В ситуации като нашата, нищо не бива да се пренебрегва.
Взех един от крехките, ронливи растителни израстъци и обещах да поправя невниманието си. Тъй като не бях в състояние да помогна на Ато да разгадае стопанствата, братята и четирите числа, за които бяха приказвали Тиракорда и Дулчибени в техния неразбираем разговор, поне щях да се опитам да науча от какво растение бяха тези сухи листа: така може би щяхме да успеем да стигнем да оня, които ги бе разпръснал в подземните проходи.
Оставихме корписантарите, заети със своите кости. По време на обратния път към странноприемницата ми дойде наум, че все още не бях съобщил на абат Мелани за разговора, проведен с Девизе. Във вихъра на скорошните разкрития бях забравил за това, а тъй или иначе не бях успял да узная нищо кой знае колко важно от музиканта. Така че разказах на Ато за срещата. Разбира се, не споменах, че за да спечеля доверието на китариста, ми се бе наложило да оклеветя честта на абата.
— Нищо кой знае колко важно, така ли казваш? — възкликна той без да ме остави да довърша. — Казваш ми, че кралица Мария Тереза е била близка с прочутия Франческо Корбета и с Девизе, и наричаш това „нищо кой знае колко важно“?
Реакцията на Ато Мелани ме свари неподготвен: абатът беше почти изпаднал в пристъп на паника. Докато разказвах, напредвахме на пресекулки: той внезапно спираше, потъркваше очи и ме молеше да повторя, после тръгваше отново, потънал в мълчание, после пак спираше, замислен и угрижен. Накрая ме накара да повторя всичко отначало.
Тогава му казах още веднъж, че докато се бях запътил към стаята на Девизе, за да го масажирам, бях чул онова рондо, което той така често свиреше и което така се бе понравило и на останалите наематели на „Оръженосеца“ преди карантината. Бях го попитал дали не е той авторът, а в отговор той каза, че неговият учител, някой си Корбета, бил научил мелодията на това рондо по време на едно от честите си пътувания. Корбета я обработил и я бе представил като дар на кралицата; тя впоследствие беше връчила музикалната интаволатура на Девизе, който на свой ред я бе пипнал тук-там. В общи линии, не се знаеше точно чия е музиката, но пък поне беше ясно през чии ръце е минала.
— А ти знаеш ли кой беше Корбета? — попита ме абатът, присвил очи, които се бяха превърнали в два процепа, натъртвайки на всяка сричка.
Италианецът Франческо Корбета, обясни ми той, бил най-великият сред всички китаристи. Мазарини го повикал във Франция, за да преподава музика на младия Луи XIV, който обожавал звука на китарата. Неговата слава скоро нараснала, кралят на Англия Чарлз II (и той страстен почитател на китарата) го бе взел със себе си в Лондон, издействал му изгоден брак и го направил пер на Англия. Но освен изключително талантлив музикант, Корбета бил още нещо, което не било известно никому — невероятно способен специалист по шифри и кодове.
— Пишел е шифрирани писма?
— Нещо още по-добро: композираше шифрирана музика, в която бяха скрити тайни послания.