Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Имахме само няколко секунди за действие, и никакъв избор. Докато Тиракорда отваряше вратата, застанахме от двете й страни, с гръб към стената. Лекарят премина между нас, сковани и неподвижни от страх, като сред двойка стражи. Прекоси цялото преддверие и излезе през вратата на срещуположната страна.
Именно в този миг ни дойде на помощ съобразителността на абат Мелани или може би нездравата му склонност към шпиониране и засади. Направи ми знак и дамата се затичахме напред към насрещната страна на помещението, тихо и бързо като мишки; залепихме се отново на стената отдясно и отляво на вратата, като този път имахме привилегията да можем да се скрием зад разтворените й крила.
— Ето го тук — чухме да обявява Тиракорда, който очевидно беше намерил парцала.
Лекарят влезе отново в преддверието, като отново премина между мен и Ато. Ако бяхме останали на насрещната стена, щяхме да го видим очи в очи, без да имаме път за бягство.
Тиракорда се вмъкна в залата, където го очакваше неговият гост и затръшна вратата след себе си. Докато през отвора изчезваше последният лъч светлина, успях да зърна Дулчибени, все още седнал, който се обръщаше назад към вратата. Той се взря със свити вежди в мрака на преддверието и погледът му падна, макар и несъзнателно, върху уплашеното ми лице.
Останахме неподвижни няколко минути, през които не дръзнах дори да избърша потта от челото си. Дулчибени заяви, че изпитвал някаква необичайна умора, и реши да се сбогува, за да се върне „При оръженосеца“. Като че ли неосъществената наздравица ненадейно бе лишила от смисъл посещението му. Чухме двамата да се изправят на крака. Нямаше по-добро решение, освен да побегнем назад към първата стая, тази, която извеждаше на стълбището, и да се скрием зад гипсовите статуи. Тиракорда и Дулчибени минаха на малко разстояние от нас, неподозиращи нашето присъствие. Дулчибени тръгна със светилник в ръка, който щеше да използва за завръщането си в странноприемницата, докато лекарят все още се извиняваше, задето бе счупил шишенцето, проваляйки добрия завършек на вечерта.
Тръгнаха по стълбите и слязоха в преддверието. Не чухме обаче да се отваря входната врата на къщата: със сигурност, прошепна ми Ато, Дулчибени се връщаше „При оръженосеца“ по подземния път, единствения възможен, заради стражите, който бдяха ден и нощ пред „Оръженосеца“.
След малко Тиракорда изкачи стълбището и отиде на втория етаж. Намирахме се във възможно най-непроницаем мрак. С огромна предпазливост слязохме в кухнята и оттам в конюшнята. Готвехме се да преследваме Дулчибени.
— Няма никаква опасност: както и Стилоне Приазо, той няма да ни избяга — прошепна Ато.
Нещата обаче се развиха по съвсем различен начин. Много скоро, в участък D зърнахме светлината от светилника на Дулчибени. Благородникът от Фермо, с тежкото си и едро телосложение, напредваше с умерени крачки. Изненадата дойде на пресечката с прохода С: вместо да завие надясно, в посока на „Оръженосеца“, Дулчибени продължи наляво.
— Не е възможно — каза ми с жестове абат Мелани.
Продължихме да вървим известно време, докато стигнахме недалеч от водното течение, което прекъсваше галерията. По-нататък цареше мрак: като че ли Дулчибени беше загасил светилника. Така не ни беше останал никакъв ориентир и пристъпвахме слепешката.
Забавихме крачка, страхувайки се да не се сблъскаме с преследвания, и наострихме уши. Чуваше се само шумоленето на подземната река — решихме да продължим.
Абатът се спъна и падна, за щастие без последствия.
— По дяволите, дай ми проклетия светилник — изруга той.
Запали нашия светлинен източник и двамата останахме смаяни. На няколко крачки от нас завършваше галерията, пресечена от водното течение. Дулчибени бе изчезнал.
— Откъде да започнем? — каза сприхаво абат Мелани, опитвайки се да постигне някакво логическо подреждане на последните събития. Изложих накратко всичко, което бяхме узнали.
Помпео Дулчибени бе посещавал неведнъж дома на Джовани Тиракорда, лекар на папата и негов земляк от Фермо, за да обсъжда разни загадъчни неща, в чийто смисъл не бяхме успели да проникнем. Тиракорда беше задавал объркани въпроси за братя и сестри, стопанства, четири числа и бе употребявал други неразбираеми изрази.
Освен това Тиракорда се грижеше за някакъв пациент, който изглежда му създаваше известни притеснения, когото обаче той се надяваше да може да възвърне съвсем скоро към добро здраве.
Големи новости бяхме узнали за Помпео Дулчибени: той имаше (или, по неговите думи, бе имал) дъщеря на име Мария. Майката била робиня, чиито следи той много скоро беше изгубил — жената е била продадена.