Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
— Южният вход, втората врата, ще протестирам и ще спомена името Андре. Да, разбрах.
— Само момент — управителят се наведе и натисна едно копче върху бюрото си. — Гюстав, имаме доставка от мосю Андре. Ела веднага при колата, ако обичаш.
На малкия страничен паркинг отвън Жанин седна на предната седалка на луксозния микробус, а шофьорът седна зад волана и запали.
— Няма да разговаряме, ако нямате нищо против — каза той, докато изкарваше колата на улицата.
Управителят се върна в празния офис, отново се протегна към бюрото, натисна второ копче и каза:
— Днес ще си тръгна по-рано, Симон. Няма много клиенти, а аз съм уморен. Заключи в шест, ще се видим сутринта.
Той излезе от магазина и се запъти към мотоциклета си на паркинга. Рязко натисна стартовия педал; моторът забръмча и се понесе по алеята.
Телефонът в магазина за кожени изделия иззвъня. Продавачът на щанда го вдигна.
— „Ботуши и седла“.
— Мосю Рамбо! — изкрещя човекът отсреща. — Елате веднага!
— Съжалявам — троснато отвърна продавачът, обиден от нахалството на непознатия. — Мосю Рамбо си тръгна.
— Къде отиде?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Важно е! — продължаваше да крещи мъжът.
— Моята работа е по-важна! Аз продавам, а вие ме прекъсвате. В магазина има клиенти! Вървете по дяволите!
Продавачът затвори телефона и се усмихна на млада жена, облечена в рокля за коктейли от Живанши, очевидно специално скроена за съвършената й фигура. Тя плавно се приближи и заговори полушепнешком:
— Имам съобщение за Андре — изкусително произнесе тя. — Мисля, че Андре би желал да го чуе.
— Сам съм, мадмоазел — каза продавачът. Очите му надничаха в дълбоко изрязаното деколте. — Съобщенията за мосю Андре се приемат лично от управителя, а той си тръгна.
— Какво да правя тогава? — попита куртизанката.
— Предайте съобщението на мен, мадмоазел. Аз съм довереник на мосю Рамбо, нашия управител.
— Не мисля, че е редно. Поверително е.
— Току-що ви обясних, че съм довереник и съдружник на мосю Рамбо. Може би ще ми го кажете, ако ви поканя на един аперитив в съседното заведение.
— О, не, приятелят ми непрекъснато ме следи, а сега лимузината му е паркирана отвън пред магазина. Просто предайте на мосю Рамбо, че трябва да се обади в Берлин.
— В Берлин?
— Нищо повече не мога да ви кажа. Предадох ви съобщението.
Младата жена в рокля от Живанши излезе от магазина, като полюшваше бедра.
„Берлин?“ — чудеше се продавачът. Абсурд. Рамбо мразеше германците. Когато идваха в магазина, той е държеше презрително и двойно повишаваше цените.
Агентката на „Дьозием“ спокойно излезе от магазина и забърза по тротоара към колата. Отвори вратата, бързо седна до шофьора и изруга.
— Нямаше я вътре, по дяволите!
— Какво говориш? Не е излизала навън!
— Сигурна съм.
— Къде е тогава?
— Откъде да знам? Вероятно има друго място за срещи, в друг район на града.
— Свързала се е с някого и са излезли през задния вход?
— Боже мой, ти си бил умник!
— Защо ми се караш?
— Защото трябваше да се сетим! Магазини като този имат заден вход — оттам зареждат стоката. Когато влязох, ти трябваше да заобиколиш и да ме чакаш отзад.
— Не сме ясновидци, приятелко — поне аз не съм.
— Ние сме глупаци!
— Не се заяждай! — запротестира шофьорът. — Тук е „Шан-з-Елизе“, а не Монмартър131, а госпожата е съпруга на посланик — не убиец!
— Надявам се, че и директорът Моро вижда нещата по този начин. Но по някакви причини, които не ни е съобщил, изглежда много подозрителен към тази съпруга на посланик.
— Трябва да му се обадя.
— Направи го, ако обичаш.
Добре облеченият мъж в пежото от отсрещната страна на булеварда беше нетърпелив и разтревожен. Беше минал почти час, а фрау Кортлънд не излизаше от магазина. Знаеше, че жените са извънредно мудни купувачи, особено богатите жени. Безпокоеше го фактът, че колата на „Дьозием“ си бе тръгнала преди половин час, и това очевидно беше идея на втория агент на „Дьозием“, който излезе от магазина, втурна се към колата и заговори с колегата си на волана. Какво се беше случило? Чудеше се дали да проследи официалния автомобил, или да остане да чака жената на посланика. Но след като си припомни настоятелната заповед, реши да чака. Началникът му в Бон беше почти в истерия. Убийството трябваше да се извърши незабавно. Ако се забавеше, последствията щяха да бъдат неприятни.
Той беше опитен убиец и не смееше да се провали. Досега бе само надзирател на блицкригерите, а сега го караха да върши тяхната работа. Не че не беше убивал; идваше от ЩАЗИ и бе един от първите, променили убежденията си, превърнали се от предани комунисти в също толкова предани фашисти. За хора като него това бяха просто етикети без значение. Той жадуваше за власт, за възможност да живее извън закона и да знае, че не зависи от решенията на плиткоумни чиновници. А бюрократите се ужасяваха от ЩАЗИ също както министрите на Третия Райх се ужасяваха от Гестапо. Съзнанието за това го развеселяваше. И все пак, за да се държат на положение, хора като него трябваше да участват в определени структури, в които да виреят.
131
„Шан-з-Елизе“ е най-скъпият централен парижки булевард, а хълмът Монмартър е свърталище на скитници и джебчии — бел. пр.