Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
— Нека ти обясня на фона на последните събития, но първо ще ти припомня, че съм служил в армията. Ако онзи адвокат Съливан, съветникът на Оливър Норт, работеше като адвокат на Сенатския комитет, господин Норт сега щеше да седи на подсъдимата скамейка вместо да обмисля поредното си публично изявление. Той беше чисто и просто лъжец, престъпил войнишката си клетва, опозорил униформата и страната си, която прикри незаконните му действия с удобни фалшиво набожни фрази, и вината му го издигна още повече — той се превърна в бог, а това нямаше нищо общо с направеното от него.
— Казваш, че адвокатът Съливан би могъл да го провали?
— Просто предположих, а мога да се сетя за още поне дузина други като него. По онова време с колегите седяхме в офиса, пийвахме си и гледахме процеса по телевизията. Шегувахме се, мислехме кой от колегите ни по професия би могъл да постави този лъжец на мястото му, а сред нас имаше хора и от двете партии. Накрая се спряхме на един свиреп сенатор от Средния Запад, бивш прокурор, който ужасно ни изнервяше, но беше истински гръмовержец.
— Мислиш ли, че би могъл да го направи?
— Без съмнение. Освен това беше служил в морската пехота и бе удостоен с Орден за храброст от Конгреса. Решихме, че трябва да се появи със синята униформа и с пурпурната лента на Ордена на врата.
— Щеше ли да се справи?
— Спомням си какво беше казал: „Този жалък ревльо не го заслужава. Работя като луд, за да накарам хората от моя щат да се заловят за работа“. Но мисля, че би му харесало.
— Тайно ще прегледам досиетата — каза Сорънсън и се изправи. — Но все още имам сериозни съмнения. Не съм от хората, които се доверяват на надеждата — това е наследство от годините, в които бях действащ агент. Възможно е да имам нужда от твоята помощ, когато се стигне до президента или до държавния секретар, с когото трябва да поддържаме връзка.
— Значи трудностите са в дипломатическата област?
— Най-трудно е в посолството.
— Болинджър не върши работа, но в Европа го харесват. Смятат го за интелектуалец. Не могат да проумеят, че предварително отрепетираните му паузи са насочени изцяло към това да се обърнат нещата така, че ние да извлечем полза.
— Налага ми се да се съглася с това. Винаги съм смятал, че е прекалено повърхностен.
— Не си прав, Уес. Има нещо, което той приема твърде насериозно — себе си, а за наш късмет — и президента.
— Президентът знае ли това?
— Разбира се, той е много умен човек, дори изключително умен. Честно казано, мисля, че нашият човек в Овалния кабинет от време на време се нуждае от добър съветник.
— Безспорно, но, както казваш, той е умен и лека-полека ще разбере нещата.
— Ако можех да го накарам да изпъди няколко души от този град, щеше да започне още по-бързо да ги разбира. Щеше да му бъде много по-лесно.
— Благодаря ти, че ми отдели време, Хауърд — господин вицепрезидент. Ще ви информирам за развоя на събитията.
— Не се занасяй, господин директоре. Ние, динозаврите, трябва да помогнем на младите двуноги, които сега изпълзяват от водата.
— Чудя се дали ще можем.
— Ако не ние, кой друг? Хора като Адам Болинджър? Ловци на вещици?
— Скоро пак ще си говорим, Хауърд.
На три хиляди мили оттам — в Париж — бе ранен следобед. Слънцето грееше, беше топло, небето беше ясно — чудесен ден за разходки по булевардите, градината на Тюйлери, крайбрежието на Сена, където лодките се плъзгаха по водата под многобройните мостове. През лятото Париж е несравнимо място.
За Жанин Клунс-Кортлънд денят беше повече от чудесен — беше ден на триумф. Бе останала свободна за ден-два, свободна от морала на средната класа, от досадния си съпруг, който още мечтаеше за предишната си съпруга и често повтаряше името й насън. За миг тя си помисли колко хубаво, колко добре би било да й възложат задача с любовник, който ще може да я задоволи така, както многобройните млади студенти в Чикаго, които тя внимателно подбираше. Имаше едно аташе от немското посолство — привлекателен мъж на около трийсет и една-две години, който явно флиртуваше с нея; можеше да му се обади — той би хукнал към първото място, което му предложи. Но не биваше, колкото и приятна и изкусителна да беше тази мисъл; трябваше да посвети свободното си време на по-важни, далеч не толкова егоистични неща. Беше си взела отпуск за времето, през което нейният съпруг, посланикът, щеше да отсъства, защото имаше някои домашни задължения, които изпълняваше много по-лесно в негово отсъствие. Разбира се, никой не възрази, а тя ясно обясни, че ще обикаля магазините, за да търси нови тапети за апартамента… отказа да вземе лимузина от посолството, като обясни, че за нея това ще бъде приятно занимание, за което Държавният департамент няма нужда да плаща.