Проклятието на краля

Жената, която нарича себе си кралица, се е настанила в двореца Гринич за раждането на детето си, в същите кралски апартаменти, където Катерина понасяше редом с мен тежките родилни мъки, надявайки се на момче.

Очевидно са сигурни, че това ще бъде син и наследник. Допитвали са се до лекари и астролози, чели са пророчества, и всички твърдят, че ще се роди едно здраво малко бебе. Толкова са уверени в това, че покоите на кралицата в двореца Елтам са превърнати в пищна детска стая за очаквания принц. За него е изкована люлка от масивно сребро, а придворните дами бродират бельото му със златни нишки. Ще бъде кръстен Хенри, на своя всепобеждаващ баща; ще се роди през есента и кръщението му ще докаже, че кралят е благословен от Бога, а жената, която нарича себе си кралица, има правото да го стори.

Моят капелан и изповедник, Джон Хелиър, идва при мен, докато прибират реколтата. Събират големите купи в нивите, за да имаме сено за зимата; откарват зърното с цели каруци в житниците. Стоя до вратата на житницата, сърцето ми ликува при всеки товар, който се изсипва от каруцата като златен дъжд. Това ще изхрани хората ми през зимата, това ще донесе печалба за имота ми. Тази материална утеха е толкова голяма за мен, че я усещам като греха на лакомията.

Джон Хелиър не споделя радостта ми; лицето му е разтревожено, когато ме моли да поговорим насаме.

— Не мога да положа клетвата — казва той. — Дойдоха в църквата в Бишам, но не мога да се заставя да го сторя.

— Джефри я положи — казвам. — И Монтагю. И аз. Бяхме сред първите призовани. Направихме го. Сега е ваш ред.

— Вярвате ли в сърцата си, че кралят е истинският глава на Църквата? — пита ме той много тихо.

Когато каруците се задават по пътеката, чувам, че хората пеят, едрите волове сега теглят впряга, както през пролетта теглеха плуга.

— Изповядах пред вас лъжата, която изрекох — казвам тихо. — Знаете греха, който извърших, когато подписах клетвата. Знаете, че предадох Бог и своята кралица, и обичната си кръщелница, принцесата. И измених на приятелите си Джон Фишър и Томас Мор. Разкайвам се за това през всеки ден от живота си. Всеки ден.

— Знам — казва той сериозно. — И вярвам, че Бог също знае, и че Той ви прощава.

— Но трябваше да го направя. Не мога да тръгна към смъртта си, както прави Джон Фишър — казвам жално. — Не мога да отида доброволно в Тауър. Прекарах живота си, опитвайки се да не попадна в Тауър. Не мога да го направя.

— Нито пък аз — съгласява се той. — Затова, с ваше позволение, смятам да напусна Англия.

Толкова съм потресена, че се обръщам и улавям ръцете му. Някакъв глупав работник подсвирква похотливо, а друг го удря с юмрук.

— Не можем да говорим тук — казвам нетърпеливо. — Елате в градината.