Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Това привлича вниманието ѝ; тя се обръща, със светнало лице, усмихната:
— В двора ли? — пита.
Той мрачно продължава. Осъзнавам, че това не е удоволствие за него. Това е мръсна работа, която ще трябва да свърши, а вероятно и по-лошо, ако смята да служи на краля и на жената, която нарича себе си кралица.
— Трябва да отидете в двора, за да служите на принцеса Елизабет — казва той, с ясен глас над шума на конете и хрътките, и надигащия се недоволен ропот сред свитата на принцесата.
Радостта мигновено изчезва от лицето ѝ. Тя поклаща глава и казва:
— Не мога да служа на принцеса, аз съм принцесата — казва тя.
— Не е възможно… — подемам.
Хауард се обръща грубо към мен и тиква в ръцете ми разтворен лист хартия с надраскания инициал „Х“ на краля в долния край, и с неговия печат.
— Прочетете го — казва грубо.
Слиза от коня си, хвърля юздите на един от хората си и влиза без покана през отворените двойни врати в голямата зала оттатък.
— Ще се видя с него — казвам бързо на принцесата. — Вие вървете на езда. Ще видя какво трябва да направим.
Тя се тресе от гняв. Хвърлям поглед към началника на конницата ѝ.
— Погрижете се за нея — казвам предупредително.
— Аз съм принцеса — процежда тя. — Не служа на никого, освен на майка си, кралицата, и на баща си, краля. Кажете му това.
— Ще видя какво можем да направим — обещавам ѝ, и скачам от стъпалото за качване, отпращам с махване на ръка ловния си кон, и влизам след Томас Хауард в тъмната зала.
— Не съм дошъл да обсъждам кое е правилно и кое — погрешно, дойдох да изпълня волята на краля — казва той в мига, щом пристъпвам в пищно обзаведената зала.
Съмнявам се, че херцогът би могъл да обсъжда правилните и погрешните страни на каквото и да било. Не е голям философ. Със сигурност не е Реджиналд.
Навеждам глава.
— Каква е волята на краля?
— Има нов закон.
— Още един нов закон?
— Нов закон, който определя наследниците на краля.
— Нима не е достатъчно всички да знаем, че на престола се възкачва първородният син?
— Бог е казал на краля, че бракът му с Ан Болейн е единственият му валиден брак, и че децата ѝ ще бъдат негови наследници.
— Но принцеса Мери може все още да бъде принцеса — изтъквам. — Просто една от две. По-старшата, по-голямата от двете.
— Не — казва херцогът безцеремонно. Виждам, че това го озадачава и веднага го обзема раздразнение, задето съм повдигнала въпроса. — Няма да бъде така. Не съм дошъл да споря с вас, а да изпълня волята на краля. Трябва да я отведа в двореца Хатфийлд. Тя ще живее там, под опеката на сър Джон и лейди Ан Шелтън. Полага ѝ се да вземе една камериерка, една почетна дама, и един коняр за конете си. Това е всичко.
Семейство Шелтън са сродници на семейство Болейн. Той взема моето момиче и го настанява в къща, управлявана от враговете ѝ.
— Но придворните ѝ дами? Шамбеланът ѝ? Началникът на конницата ѝ? Домашният ѝ учител?
— Не ѝ се полага да вземе никого от тях. Домакинството ѝ ще бъде разпуснато.
— Но аз ще трябва да отида с нея — казвам, зашеметена.
— Няма да отидете — заявява той.
— Лично кралят я повери на грижите ми, когато тя беше бебе.
— С това е свършено. Кралят казва, че тя трябва да постъпи на служба при принцеса Елизабет. Няма да има хора, които да служат на нея. Освободена сте от служба. Домакинството ѝ е разпуснато.
Поглеждам суровото му изражение, и си мисля за въоръжените му войници в нашия изпълнен с коледно настроение двор. Представям си как принцеса Мери се връща от езда, за да ѝ кажа, че трябва да отиде и да живее в стария дворец Хатфийлд, без дори помен от подобаваща за принцеса свита, без никой от хората, които са около нея от детството ѝ. Трябва да постъпи на служба при копелето на Болейн в дом, управляван от братовчедите на Болейн.
— Боже мой, Томас Хауард, как можете да се заставите да сторите това?
— Няма да откажа на краля — казва той рязко. — Нито пък вие. Нито един от вас.
Призлява ѝ от болка, лицето ѝ е бяло. Твърде зле е, за да язди, затова се налага да ѝ помогна да се качи в носилка. Слагам гореща тухла под краката ѝ, и друга, увита в коприна, в скута ѝ. Тя подава малките си ръце през завесите и аз се вкопчвам в нея, сякаш ми е непоносимо да я пусна да си отиде.
— Ще пратя да ви доведат веднага щом мога — казва тя тихо. — Той не може да ви държи далече от мен. Всички знаят, че винаги сме били заедно.
— Попитах ги дали мога да дойда с вас, казах, че ще дойда на собствени разноски, че ще ви служа без възнаграждение. Ще плащам, за да ви служа — в тревогата си говоря бързо и неясно, когато с ъгълчето на окото си виждам Томас Хауард да се качва на коня си. Мулетата се размърдват неспокойно, носилката се разклаща и аз улавям ръцете ѝ още по-здраво.