Сянката на планината

неколцина от филипинските моряци. Вдигнаха платнищата от навитите въжени стълби и

започнаха да ги спускат от кораба.

— По-добре слизай долу да си вземеш багажа — каза Мехму. — Ще те чакам при

стълбите.

Покрай сравнително празния десен борд на съда се спуснах до койката си.

Увих малкия автоматичен пистолет и кутията патрони в найлонови торби, залепих ги с

тиксо и ги пъхнах в раницата си. Смъкнах якето и пуловера, надянах тежката жилетка, която

бях скрил, и пак се облякох.

Жилетката бе натъпкана с двайсет килограма злато и двайсет и осем празни паспорта.

Едва успях да затворя ципа на якето; закрачих напред-назад из каютата, за да нагодя крачката

си към допълнителната тежест.

На койката имаше разтворен бележник, мъчех се да напиша нов разказ. Бях си задал

трудна тема — за щастливи, изпълнени с обич хора, на щастливо, изпълнено с обич място, които вършат щастливи, изпълнени с обич неща. Не вървеше.

Набутах бележника, писалката и всичко останало от леглото в раницата и тръгнах да

излизам. Посегнах да угася лампата и мярнах лицето си в огледалото на вратата.

Безразсъдната истина за пътуванията из чужди страни и култури е, че се налага да

действаш само по интуиция. Съдбата във всеки момент като туристически гид може да

тласне пътника в лабиринт от изпитания и любов или в дълъг тунел на опасни приключения.

Всеки пътник разпознава тези мигове в огледалото — последния дълъг поглед към себе си, преди да си кажеш: „Добре, давай."

Загасих лампата и се върнах на палубата.

До стълбите се редяха опашки. Първият помощник-капитан изкомандва шепнешком и

нелегалните започнаха да слизат от борда.

Застанах последен на опашката и се затътрих напред. Един от екипажа раздаваше

спасителни жилетки и помагаше на хората да ги нагласят.

До него стоеше Мехму.

— Вземи и моята — каза той, когато морякът ми надяна жилетката.

Погледите ни се срещнаха. Той знаеше, че ако падна във водата, една жилетка няма да ме

задържи на повърхността с двайсет кила злато по мен.

Морякът ми даде втора жилетка, после ми подаде малък метален предмет и ме побутна

напред.

— Това какво е? — попитах, когато двамата с Мехму се спряхме по-далеч от стълпените

край перилата хора.

— Щракалка — отвърна той.

Беше детска играчка, направена от две ламаринки, които чаткаха, като ги натиснеш.

Натиснах ги. Чат-чат.

— Като си във водата, стой където си — каза Мехму. — Не се отделяй от другите.

— Другите?

— Лодката ще се върне до кораба — продължи той, — който ще ви заобиколи на около

километър, докато не разчистим всичко.

— Около километър?

— Ако видиш или чуеш нещо, сигнализирай с щракалката, за да знаят къде си. Повечето

я държат в зъбите, ето така, да не я загубят.

Той посегна и я захапа в единия край. Щракалката бе с форма на розово водно конче.