По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Стрелбата намаля и когато лодките стигнаха средата на езерото, затихна съвсем. Над цялата сцена се стелеше дим. Нацистите се бяха измъкнали и се връщаха в крепостта — да окажат последен отпор.
83
След като нацистите бяха обърнати в бягство, дефектните близнаци и много от братята и сестрите им се насочиха към Нова Годои. Тръгнаха тичешком по пътеките през гората и скоро се изсипаха в градчето. Безупречно чистите улици бяха пусти, весело боядисаните къщи бяха залостени и тъмни. Жителите не се виждаха никакви; някои се спотайваха, но повечето като че ли бяха избягали.
Близнаците стигнаха централния площад и започнаха да се разделят на групи, които тръгнаха по страничните улички, готови при нужда да влязат в бой. Пендъргаст, който също бе дошъл с тях, се огледа, откри Тристрам и отиде при него. За момент двамата се взираха един в друг, след което се прегърнаха.
— Трябва да установиш щаб — каза Пендъргаст на сина си. — Препоръчвам ти градския съвет. Арестувайте кмета и останалите от управата. Организирай силна защита в случай на контраатака.
— Да, татко — каза Тристрам. Беше зачервен и дишаше тежко, на челото му имаше порезна рана, която кървеше обилно.
— И вземи сериозни мерки за личната си безопасност, Тристрам. Наоколо може да има още много нацисти, включително снайперисти по покривите. Ти си основната им мишена.
— А ти какво смяташ да правиш?
— Имам да довърша една работа. В крепостта.
Пендъргаст понечи да се обърне, но спря и погледна отново сина си.
— Гордея се с теб, Тристрам.
Момчето се изчерви още повече от смущение и изненада. Докато тръгваше, Пендъргаст осъзна, че това е може би първата похвала, която Тристрам е чувал.
След като остави сина си да овладее сградата на градския съвет, Пендъргаст тръгна по страничните улички към кея. Наистина имаше отделни снайперисти, но без командири те бяха неефективни в сгъстяващия се сумрак. Слънцето се беше скрило зад ръба на вулкана и небето постепенно потъмняваше. Пендъргаст видя как двете лодки на нацистите стигат до разбитите докове на острова. Загледа се към жестоките на вид очертания на крепостта, боядисани в кървавочервено от последните лъчи на залеза.
Нацистите и малцината свръхблизнаци, останали верни на каузата им, бяха претърпели тежко поражение и отстъпваха. Врагът обаче бе все така многоброен — нацистите бяха запазили учените, техниците и лабораториите си, а крепостта им си оставаше сериозна, почти непристъпна твърдина. Бяха претърпели сериозен удар, но нищо не можеше да ги спре да подновят злото си дело.
А и освен всичко това Фишер бе все още жив.
Пендъргаст остана няколко дълги минути, загледан над водите на езерото. После слезе на кея, избра един невзрачен и може би затова неповреден катер, запали мотора и потегли към острова.
Мракът вече се беше сгъстил дотолкова, че малкият съд изчезна напълно в него. Двигателят мъркаше едва чуто. Пендъргаст прекоси езерото, като заобиколи до западната страна на острова. На няколкостотин метра от брега спря двигателя и загреба, а щом стигна острова, внимателно прикри фенерчето и затърси отвора на тунела, от който се беше измъкнал преди няколко часа. Намери го, вкара лодката в каменния проход, пусна отново двигателя и продължи през лабиринта наводнени коридори, докато килът не задра в каменния под. По-нататък продължи пеша, като мина покрай телата на полковника и неколцина от хората му, докато не стигна голямото куполно помещение със стоманената клетка в центъра.
Там спря и се ослуша. Някъде отгоре кипеше дейност — чуваше се ритмично тропане на ботуши, едва доловими заповеди. Но тук, в най-долните нива на крепостта, цареше пълна тишина. Той се обърна към погреба в стоманената клетка и го освети с фенерчето си. Беше голям и се състоеше от най-различни муниции и боеприпаси — макари фитили и блокчета пластичен експлозив, заряди M112, 120-милиметрови танкови снаряди, кутии с барут, противопехотни мини, сандъци с муниции за лично оръжие, гранати, мини за миномети, патрони 50-и калибър за картечници, дори няколко многоцевни картечници с десетки кутии боеприпаси към всяка.
Голямата клетка бе надеждно заключена и на Пендъргаст му трябваха цели пет минути, за да се справи с ключалките с подръчни средства. След като влезе вътре, се огледа по-внимателно. Както беше забелязал при първото си минаване оттук, нацистите се бяха възползвали от естествена цепнатина в стария вулкан, за да държат в нея запасите си. Въпреки огромното количество снаряди, оръжия и други муниции, които се виждаха в клетката, те бяха само върхът на айсберга — под нивото на пода имаше още по-големи запаси, защитени от стените на самата пукнатина. Нацистите не обичаха рискове и се бяха погрижили в случай на атака някой случаен снаряд да не попадне в погреба им — той бе скрит в най-долното ниво на крепостта, защитен от твърдата вулканична скала.