По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Der Schwächling се изправи.
— Връщай се при своя вид — каза Албан. Междувременно нацистките офицери чакаха. Както и бригадата от съвършени близнаци. Чакаха да видят какво ще направи, как той, избраният за бета-теста, ще сложи край на това. Сега беше моментът. Неговият момент.
Нямаше да направи грешка. Албан извади пълнителя, за да се убеди, че е пълен, после го върна на мястото му. Бавно, с изпъната ръка, вкара патрон в цевта.
Близнакът му обаче не помръдна. Заговори на немски, със силен и ясен глас.
— Нима това е добро?
Албан се изсмя грубо и в отговор цитира Ницше:
— „Що е добро? Всичко, което засилва чувството за сила, волята за мощ, самата мощ“.
— Това е отвратително — каза близнакът.
Албан махна с ръка, сякаш искаше да прогони досадно насекомо. Всички го гледаха и той го осъзнаваше. Единственият липсващ бе Фишер.
— Какво си ти, Четирийсет и седем, освен торба с кръв и органи, генетично бунище? Мнението ти е безсмислено, подобно на вятъра в клоните.
Това предизвика нов изблик на смях от войниците. Албан не се сдържа и погледна баща си, който се взираше в него със странните си очи. Не можеше да разчете нищо в този поглед. Но това нямаше абсолютно никакво значение.
Близнакът му, който явно не знаеше кога да спре, заговори отново, но този път не на Албан, а на себеподобните си.
— Чухте го. Той нарече мен и всички вас „вид“. Колко още ще позволим да се отнасят с нас като с торби кръв и органи? Колко още ще бъдем третирани като животни? Аз съм човек.
И от тълпата се надигна мърморене.
— Не се напрягай, братко — каза Албан. — Ако искаш да видиш силата на волята, гледай това.
И насочи пистолета към баща си.
— Братко! — извика близнакът, като отново се обръщаше към тълпата дефектни. — Чухте ли тази дума? Не разбирате ли колко неправилно е това? Брат срещу брат? Син да убива собствения си баща?
За лека изненада на Албан дефектните реагираха. Отново се надигна остро и засилващо се мърморене, някои се размърдаха неспокойно.
— О, не! — театрално извика Албан. — Реч, реч!
За негово облекчение това предизвика още весел смях от страна на войниците. И той самият си каза, че ситуацията е доста весела — тълпата жалки слабоумници протестираше срещу униженията и лишенията през годините. Смая го обаче начинът, по който говореше Четирийсет и седем. Подобно нещо не би трябвало да се позволява. И докато се оглеждаше, не беше в състояние да потисне безпокойството, което се натрупваше като приближаваща буря в усещането му за бъдещето. Непрекъснато разклоняващите се пътища се стесняваха, сближаваха се и се сливаха в ума му, водейки към едно-единствено бъдеще.
Погледна отново баща си, който се взираше в него с блестящите си очи. Пръстът му легна върху спусъка. Време беше да приключва.
— Това не е правилно! — силно извика Четирийсет и седем. — Дълбоко в себе си знаеш, че е грешно! Отвори очи! Всички ние сме братя, сестри, близнаци! Във вените ни тече една и съща кръв!
Линиите на бъдещето се виеха и мятаха в ума на Албан като внезапно избухнал пожар. Видя го, почувства го — обръщането на грамадното колело. Това не можеше да се случва, не и при системното втълпяване, след годините планиране и усъвършенстване… но ето че се случваше и той вече започваше да различава, подобно на призрачно изображение зад картина, как ще завърши. Мърморенето на дефектните премина в глъчка, после в рев и тълпата нерешително пристъпи напред с вдигнати мотики, лопати и коси; някои взеха камъни от земята.
— Можем да спрем това! — извика Четирийсет и седем. — Сега!
Албан отстъпи крачка назад, насочил пистолета към баща си. Оберфюрер Шеерман излая команда и строените войници вдигнаха оръжията.
— Връщайте се по нивите! — извика оберфюрерът. — Ще стреляме!
Но Албан знаеше, че няма да го направят, че не могат да стрелят по дефектните. С изключение на шепа от най-новата партида близнаци, най-добрите и най-развитите като него, останалите не можеха да убият със собствените си ръце собствените си братя и сестри, ако нещата загрубеят. А ако нацистките офицери, началниците им, се опитаха да стрелят по дефектните… всичко се събираше в ума на Албан с ужасяваща отчетливост. Това щеше да означава край на програмата и на колонията, внезапен и разтърсващ край на повече от половин столетие научни изследвания. За първи път той осъзна, че дефектните са толкова важни за проекта, колкото и самият той. Едното не можеше да съществува без другото. Защо не го беше разбрал досега? Защо никой не го беше разбрал? Целият план се основаваше на невярна хипотеза, на блъф. И сега собственият му близнак разкриваше този блъф.