Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

— Моля, продължавайте — каза Холмс, — разказът ви обещава да излезе крайно интересен.

— Опасявам се, че ще ви се стори доста разпокъсан, а може също да се окаже, че между различните произшествия, за които ви говоря, почти не съществува връзка. Още първия ден, когато пристигнах в Червените букове, господин Рюкасъл ме заведе до малка колиба близо до входа за кухнята. Като я наближихме, чух острото дрънчене на верига и звуци, които издаваше отвътре някакво голямо животно. „Надникнете сега! — каза господин Рюкасъл и ми посочи един процеп между дъските. — Не е ли красавец?“ Надзърнах и различих две пламтящи очи, а също някакъв неясен силует, стаен в мрака. „Не се плашете — разсмя се работодателят ми, като забеляза, че се стреснах. — Това е Карло, моят мастиф. Наричам го мой, но всъщност единствен старият Толър, прислужникът ми, може да се справи с него. Храним го само веднъж на ден, и то не по много, така че вечно е свиреп и гладен. Всяка вечер Толър го пуска на свобода и Бог да е на помощ на нещастника, прескочил оградата, за да се надене на зъбите му. Така че, за Бога, никога и по никакъв повод не си подавайте нощем носа през прага, защото животът ви няма да струва и пукната пара.“ Предупрежденията му не бяха празни приказки, тъй като две нощи по-късно случайно погледнах през прозореца на спалнята някъде към два часа. Беше прекрасна лунна нощ, на посребрената морава пред къщата бе светло като ден. Както си стоях, завладяна от мирната красота на гледката, долових някакво движение в сянката под буковете. А когато излезе на светло, го видях. Гигантско куче, едро колкото теле, светлокафяво на цвят, с виснала челюст, черна муцуна и огромни изпъкнали кости. Прекоси бавно моравата и се скри в сенките от другата страна. Този безмълвен страховит страж смрази сърцето ми, както според мен никой крадец не би могъл да го стори. А сега имам да ви разкажа едно много необичайно преживяване. Както знаете, отрязах си косата още в Лондон и навих тежките къдрици на дъното на куфара си. Една вечер, след като сложих момчето да си легне, започнах за забавление да разглеждам мебелите в стаята си и да пренареждам собствените си дребни вещи. Има един стар скрин с чекмеджета — горните две бяха празни и отворени, а най-долното беше заключено. Прибрах в първите две бельото си и ги напълних, а тъй като ми оставаха още доста работи, естествено, ядосах се, че не мога да ползвам и третото. Хрумна ми, че може би е заключено просто по недоглеждане, затова извадих връзката с ключове и се опитах да го отворя. Още първият ключ пасна идеално, така че веднага издърпах чекмеджето. Вътре имаше едно-единствено нещо, ала съм сигурна, че никога няма да познаете какво. Вътре лежаха собствените ми къдрици. Взех ги и внимателно ги разгледах. Косата имаше същия особен цвят, бе също толкова гъста. Но точно тогава ми се натрапи мисълта, че това е направо невъзможно.