Шерлок Холмс (Том 1) [bg]
- Автор: Конан Дойл Артур
- Серия: Шерлок Холмс (bg) #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 9789545286988
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Шерлок Холмс (Том 1) [bg]». Краткое содержание книги:
— Само виж в справочника на Брадшоу разписанието на влаковете — каза и се върна към химическите си изследвания.
Зовът й бе кратък и настоятелен.
Моля бъдете утре по обед в хотел „Черният лебед“ в Уинчестър — гласеше бележката. — Елате непременно! Направо умът ми не побира какво да правя. Хънтър.
— Ще ме придружиш ли? — попита Холмс и вдигна за малко поглед.
— Дори много искам да дойда.
— Тогава виж разписанието.
— Има един в девет и половина — казах, като прехвърлих справочника. — Пристига в Уинчестър в единайсет и трийсет.
— Устройва ни идеално. Само че в такъв случай може би е по-добре да отложа разлагането на този ацетон, защото може да се наложи утре сутрин да сме в отлична форма.
Към единайсет на следващия ден почти бяхме пристигнали в старата английска столица. Холмс прекара цялото пътуване заровен в сутрешните вестници, но щом прекосихме границите на Хемпшър, ги остави и започна да се възхищава на пейзажа. Беше прекрасен пролетен ден, мъхнати бели облачета изпъстряха светлосиньото небе и се носеха от запад на изток. Слънцето светеше много ярко, ала въпреки това във въздуха се усещаше освежаваща жилка хлад, която изостряше силите на човек. Навсякъде през полята чак до вълнистите възвишения на Олдършот през свежата зеленина на новия листак в червено и сиво надзъртаха покривите на малките селски чифлици.
— Колко са свежи и прекрасни, нали? — възкликнах аз с въодушевлението на човек, едва-що изпълзял от мъглите на улица „Бейкър“.
Но Холмс мрачно поклати глава.
— Знаеш ли, Уотсън, едно от проклятията за ум с наклонности като моите е, че неизменно гледам на всичко през призмата на собствената си особена професия. Ти виждаш тези разпръснати къщурки и онова, което те впечатлява, е красотата им. Видя ли ги аз обаче, единствената мисъл, която ме спохожда, е чувството за пълната им откъснатост и за онази безнаказаност, с която в тях може да се извърши престъпление.
— Милостиви Боже! — възкликнах аз. — На кого ще му хрумне да свърже тези мили стари домове с престъпления?
— Такива места винаги ме изпълват със смътен ужас. Мое твърдо убеждение, Уотсън, основаващо се на опита ми, е, че дори най-долнопробните и изпаднали лондонски улички не могат да представят по-страховит списък на греха от тези усмихнати и прекрасни провинциални пейзажи.
— Направо ме ужасяваш!
— Защо, причината е толкова очевидна. В града натискът на общественото мнение може да постигне онова, което законът не успява. Няма улица, тъй изпаднала, че писъкът на измъчвано дете или ударът от ръката на пияница да не събудят съчувствието и негодуванието на съседите, а цялата машина на правосъдието винаги е наблизо, така че е достатъчна една-единствена дума или оплакване, за да я задвижи, и само крачка дели престъплението от съдилището. Погледни обаче всички тези уединени къщи, всяка сред собствените си нивя, при това повечето пълни с бедни безпросветни хорица, които не знаят много за закона. Помисли за деянията на адска жестокост, за скритата злост, която може да процъфтява вечно, година след година, без никой да разбере. Да беше отишла дамата, която ни зове, да живее в Уинчестър, изобщо нямаше да се страхувам за нея. В тези пет мили извън града, там се крие опасността. Въпреки това ясно е, че заплахата не засяга лично нея.
— Така е. Щом може да дойде до Уинчестър да се видим, значи може да излиза.
— Именно. Запазила е свободата си.
— Тогава какво, какво може да е? Нима не ти хрумва никакво обяснение?
— Разработил съм седем отделни обяснения, всяко от които покрива известните ни до момента факти. Ала кое от тях е правилното, ще можем да установим единствено с помощта на прясната информация, която несъмнено ни очаква. Ето я и кулата на катедралата, така че скоро ще узнаем всичко, което има да ни съобщи госпожица Хънтър.
„Черният лебед“ е прочута странноприемница на главната улица недалеч от гарата, където младата дама вече ни очакваше. Беше запазила малък салон, а на масата ни чакаше обядът.
— Толкова се радвам, че дойдохте — посрещна ни сърдечно тя. — Толкова сте любезни и двамата; но наистина не знам какво да правя. Съветът ви ще е направо безценен.
— Разкажете ни тогава какво се е случило.
— Така и ще направя, и то трябва да побързам, защото обещах на господин Рюкасъл да се върна преди три. Взех разрешение от него да сляза тази сутрин до града, макар че и не подозира с каква цел.