Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

Но Холмс мрачно поклати глава.

— Знаеш ли, Уотсън, едно от проклятията за ум с наклонности като моите е, че неизменно гледам на всичко през призмата на собствената си особена професия. Ти виждаш тези разпръснати къщурки и онова, което те впечатлява, е красотата им. Видя ли ги аз обаче, единствената мисъл, която ме спохожда, е чувството за пълната им откъснатост и за онази безнаказаност, с която в тях може да се извърши престъпление.

— Милостиви Боже! — възкликнах аз. — На кого ще му хрумне да свърже тези мили стари домове с престъпления?

— Такива места винаги ме изпълват със смътен ужас. Мое твърдо убеждение, Уотсън, основаващо се на опита ми, е, че дори най-долнопробните и изпаднали лондонски улички не могат да представят по-страховит списък на греха от тези усмихнати и прекрасни провинциални пейзажи.

— Направо ме ужасяваш!

— Защо, причината е толкова очевидна. В града натискът на общественото мнение може да постигне онова, което законът не успява. Няма улица, тъй изпаднала, че писъкът на измъчвано дете или ударът от ръката на пияница да не събудят съчувствието и негодуванието на съседите, а цялата машина на правосъдието винаги е наблизо, така че е достатъчна една-единствена дума или оплакване, за да я задвижи, и само крачка дели престъплението от съдилището. Погледни обаче всички тези уединени къщи, всяка сред собствените си нивя, при това повечето пълни с бедни безпросветни хорица, които не знаят много за закона. Помисли за деянията на адска жестокост, за скритата злост, която може да процъфтява вечно, година след година, без никой да разбере. Да беше отишла дамата, която ни зове, да живее в Уинчестър, изобщо нямаше да се страхувам за нея. В тези пет мили извън града, там се крие опасността. Въпреки това ясно е, че заплахата не засяга лично нея.

— Така е. Щом може да дойде до Уинчестър да се видим, значи може да излиза.

— Именно. Запазила е свободата си.

— Тогава какво, какво може да е? Нима не ти хрумва никакво обяснение?

— Разработил съм седем отделни обяснения, всяко от които покрива известните ни до момента факти. Ала кое от тях е правилното, ще можем да установим единствено с помощта на прясната информация, която несъмнено ни очаква. Ето я и кулата на катедралата, така че скоро ще узнаем всичко, което има да ни съобщи госпожица Хънтър.

„Черният лебед“ е прочута странноприемница на главната улица недалеч от гарата, където младата дама вече ни очакваше. Беше запазила малък салон, а на масата ни чакаше обядът.

— Толкова се радвам, че дойдохте — посрещна ни сърдечно тя. — Толкова сте любезни и двамата; но наистина не знам какво да правя. Съветът ви ще е направо безценен.

— Разкажете ни тогава какво се е случило.

— Така и ще направя, и то трябва да побързам, защото обещах на господин Рюкасъл да се върна преди три. Взех разрешение от него да сляза тази сутрин до града, макар че и не подозира с каква цел.