Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

— За мен всяка подробност е добре дошла — отбеляза приятелят ми — независимо дали на вас ви изглежда съществена или не.

— Ще се постарая да не пропусна нищо важно. Единственото неприятно нещо в този дом, което веднага ме порази, бяха видът и поведението на прислугата. Всъщност са само двама, мъж и жена. Толър, така се казва, е недодялан грубиян с посивяла коса и мустаци, от когото вечно лъха на алкохол. На два пъти, откак живея там, беше отявлено пиян, но господин Рюкасъл сякаш не забелязва. Съпругата му е много висока силна жена с кисело лице, мълчалива като госпожа Рюкасъл, но далеч не толкова любезна. Изключително неприятни хора, но за щастие повечето време прекарвам в детската стая и в собствената си спалня, разположени непосредствено една до друга в единия ъгъл на сградата. През първите два дни след пристигането ми в Червените букове животът ми там бе много спокоен; на третия ден госпожа Рюкасъл дойде при нас веднага след закуска и прошепна нещо на съпруга си. „Да, наистина — рече той и се обърна към мен: — Много сме ви задължени, госпожице Хънтър, че отстъпихте пред капризите ни дотам, че да отрежете косата си. Уверявам ви, че това не е ощетило и на йота външността ви. Да видим сега как ви стои роклята в цвят електрик. Ще я намерите на леглото в стаята си, а ако бъдете така добра да я облечете, и двамата ще сме ви безкрайно задължени.“ Роклята, която ме очакваше, бе в особен син оттенък. Платът беше великолепен, небелено платно, но не можеше да има никакво съмнение, че дрехата е била носена и преди. Ала дори да ми я бяха ушили по мярка, пак нямаше да ми стои по-добре. Като ме видяха, и господин, и госпожа Рюкасъл изразиха бурното си задоволство, сякаш доста пресилено обаче. Двамата ме чакаха в дневната — огромно помещение, простиращо се по протежение на цялата фасада, с три високи прозореца, които стигат чак до пода. Близо до средния прозорец, но с гръб към него, бяха поставили един стол. Именно там ме помолиха да седна, след което господин Рюкасъл започна да се разхожда напред-назад покрай отсрещната стена и да ниже най-смешните истории, които съм чувала. Не можете да си представите колко беше забавен, така че се смях направо до премала. За сметка на това госпожа Рюкасъл, която очевидно няма чувство за хумор, дори не се усмихна, а само седеше с ръце в скута си и опечалено, разтревожено лице. След около час господин Рюкасъл внезапно отбеляза, че е време да се заема с всекидневните си задължения, така че мога да се преоблека и да отида в детската стая при малкия Едуард. Два дни по-късно при съвършено сходни обстоятелства се разигра същото представление. Отново облякох роклята, отново ме настаниха до прозореца и отново се смях от все сърце на забавните случки, от които работодателят ми бе натрупал цял репертоар и които така неподражаемо разказваше. После ми подаде един роман с жълти корици и като извърна стола леко настрана, така че сянката ми да не закрива страницата, ме помоли да му почета малко на глас. Бях чела към десетина минути, започвайки някаква глава от средата, когато той внезапно ми нареди да спра и да отида да се преоблека. Лесно можете да си представите, господин Холмс, колко любопитна бях да разбера какво може да означава този необикновен спектакъл. Бях забелязала, че много внимават да не се окажа с лице към прозореца, затова изгарях от желание да видя какво става зад гърба ми. Първоначално ми изглеждаше невъзможно, но скоро измислих начин. Огледалцето ми се беше счупило и ме осени щастливото хрумване да скрия едно малко парченце в носната си кърпичка. При следващия такъв случай насред бурния смях поднесох кърпичката към очите си и трябваше само малко да я понаглася, за да видя всичко зад себе си. Признавам, че бях разочарована. Защото нямаше нищо особено. Или поне такова беше първото ми впечатление. Втори поглед ми разкри някакъв мъж на „Саутхемптън роуд“, дребен човек с брада и сив костюм, който сякаш гледаше право към мен. Въпросната улица е голям важен път и там обикновено винаги има хора. Този човек обаче се беше опрял на оградата, от която започва имението, и втренчено гледаше нагоре. Свалих носната си кърпичка, а като погледнах към госпожа Рюкасъл, установих, че е приковала в мен очи и направо ме изпива с поглед. Не каза нищо, но съм убедена, че се беше досетила за огледалцето в ръката ми, а също че бе видяла какво има отзад. Тя веднага се изправи и каза: „Джефро, на пътя стои някакъв нахалник и не сваля очи от госпожица Хънтър.“ „Да не е ваш приятел, госпожице Хънтър?“ „Не, не познавам никой в този край.“ „Виж ти! Какво нахалство! Ами обърнете се любезно тогава и му махнете да си върви!“ „Сигурно е най-добре да не му обръщаме внимание.“ „Не, не, иначе ще вземе непрекъснато да виси тук. Обърнете се любезно натам и му махнете да си ходи, ето така.“ Направих, каквото ми казаха, и в същия миг госпожа Рюкасъл спусна щорите. Това се случи преди седмица и оттогава нито съм сядала отново до прозореца, нито съм обличала синята рокля, нито съм виждала мъжа на пътя.