Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Аз бях кралят на този бал и семейството ми беше до мен. Имаше много светлина, шампанско и музика. Всичко това се случи преди четири години, на петнайсети април, между седем и четирийсет и пет и осем, когато в сенките на Палм Авеню започват да се появяват първите мазки синьо. Пазя грижливо този спомен — спомена за последното хубаво нещо в живота си.
II
Поведох ги из „Ското“ — Том, Бози и останалите гости от Минесота. Вероятно голяма част от посетителите стъпваха за пръв път в художествена галерия, ала вежливо се отдръпваха, за да ни направят път.
Мелинда остана цяла минута през „Залез със софора“. После се обърна към мен с почти обвинителен тон:
— Тате, при положение, че имаш такъв талант, защо похаби трийсет години от живота си в строителство на общински сгради?
— Мелинда Джийн! — сряза я Пам, но някак разсеяно. Самата тя гледаше висящите в центъра на залата картини от цикъла „Момичето и кораб“.
— Но това е самата истина — не се отказваше Лин. — Кажи, тате?
— Не знам, скъпа.
— Как може да носиш такава дарба в себе си и да не го знаеш?
Нямах отговор, но Алис Окойн ме спаси тъкмо навреме.
— Едгар, Дарио пита дали можете да дойдете в кабинета на Джими за няколко минути? С удоволствие ще заведа близките ви в централната зала, където ще можете да се присъедините към тях.
— Добре… какво искат?
— Не се притеснявайте, видях, че се усмихват — отвърна Алис и също се усмихна.
— Върви, Едгар — кимна Пам и се обърна към Алис. — Свикнала съм постоянно да го викат някъде. Когато бяхме женени, това се бе превърнало в ежедневие.
— Тате, какво означава червеното кръгче на рамката? — полюбопитства Илзе.
— Че е продадена, мила — обясни Алис.
Обърнах се към „Залез със софора“ и… да, в горния десен ъгъл на рамката се червенееше малко кръгче. Стана ми приятно — значи публиката не се състоеше само от зяпачи, любопитни да видят мацаниците на едноръкия урод — ала сърцето ми се сви и аз се запитах дали реакцията ми беше нормална, или не. Не знаех отговора. За съжаление, понеже не познавах други художници, нямаше и кого да попитам.
III
Освен Дарио и Джими в кабинета имаше и мъж, когото не бях виждал преди. Дарио ми го представи като Джейкъб Розенблат, счетоводителят на „Ското“. Малко се притесних, когато се ръкувах с него (наложи се да извия дланта си, понеже той ми подаде дясната си ръка, както постъпваха повечето хора). Е, какво да се прави, живеем в свят на десничари.
— Дарио, някакъв проблем ли има? — попитах.
Вместо отговор, Нануци постави сребърна купа за шампанско на бюрото на Джими. Вътре, положена върху легло от натрошен лед, се виждаше бутилка „Перие-Жуе“. Шампанското, което раздаваха на гостите, беше хубаво, но не можеше да се мери с това. Тапата бе извадена съвсем скоро, понеже от зеленото гърло излизаше едва забележима пара.
— Как мислите? — усмихна се Дарио. — Щях да накарам Алис да покани и близките ви, но кабинетът е твърде малък. Другите двама души, които трябва да присъстват, са Уайърман и Джак Кантори. Къде са, дявол ги взел? Мислех си, че ще дойдат…
— Аз също. Потърсихте ли ги в дома на Елизабет Истлейк? В „Гнездото на чаплата“?
— Естествено. Побъбрих си с телефонния секретар.
— Медицинската сестра не вдигна ли? Ан-Мари?
Той поклати глава и в съзнанието ми внезапно изплува зданието на сарасотската Общинска болница.
— Започвам да се плаша.
— Може би тримата пътуват насам… — предположи Розенблат.
— Съмнявам се — въздъхнах аз. — Елизабет е толкова отпаднала, че едва диша. Не може дори да се движи с проходилката.
— Е, сигурен съм, че скоро всичко ще се изясни — намеси се Джими. — Сега да вдигнем чаши.
— И вие, Едгар — добави Дарио.
— Благодаря ви, много сте мили, с удоволствие бих се чукнал с вас, но близките ми са там и бих искал да им покажа и останалите картини, стига да не възразявате…
— Разбираме — кимна Джими, — но…
— Едгар, цялата изложба е разпродадена — прекъсна го Дарио със спокоен глас.
Изгледах го учудено.
— Моля?
— Едва ли сте имали възможност да видите всички червени кръгчета. — Джими се усмихваше, а лицето му пламтеше. — Всички картини и рисунки, обявени за продан, са купени.
— Но… — устните ми сякаш замръзнаха. Наблюдавах как Нануци се обръща и вдига поднос с чаши от рафта зад бюрото. Имаха същия флорален десен като бутилката „Перие-Жуе“. — Но за „Момиче и кораб №7“ вие искате четирийсет хиляди долара!
Розенблат извади от джоба на обикновения си черен костюм навито на руло листче, най-вероятно от касов апарат.