Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Радослав спокойно може да приеме, че няма друг приятел освен самотата.
Килията хич не е толкоз просторна, както би могло да се съди от екота на бавните стъпки, от кънтежа на звукове при неволното измърморване. Кухината приблизително е с размерите на два или три тираджийски фургона, от онези, хладилните. Одеве Радослав се напъваше да се сети за думата и уби времето в ядове, докато накрая от езика изскочи търсеното в паметта „рефрижератор“. Точно така. Рефрижератор, защото помещението е студено като хладилен камион. Всъщност, не — МНОГО по-студено. Тук е като в гробната камера, спотаена под основите на пирамида от древността.
Радослав не чувства студа, студът е безсилен срещу драконовата топлина на люспите. Заточеникът би могъл да издържи и на арктически мраз, ако трябва.
Добре че все пак не се налага.
Въздухът не помръдва, сух е, напоен с тъмнина и безвремие. Кислородът е малко, но нивото му се задържа стабилно, достатъчно. В случай на нужда, затворникът би могъл, без никаква вреда за себе си, да диша стократно по-ниска кислородна концентрация, дори и при понижено налягане. Змейската кожа ще насища човешката кръв с точно необходимото на организма количество животворящ газ.
Все пак, слава Богу, и това е излишно. Засега.
Могилната тишина, тя притеснява далеч повече. Но и с нея привикна, след като призова на помощ спомените за звуци, когато седи или лежи неподвижно. Когато пък се разхожда, шумовете на тялото и доспехите му изпълват затвора.
От някакъв момент нататък бе забелязал, че зад фона на безмълвието в килията виси инфразвукова завеса, създадена от изолиращото защитно поле. Докато все още отгатва присъствието на полето, повече осезателно, отколкото със слуха, може да не се притеснява за своята безопасност. А и лъснатата в благородството на метала сабя — нали е тук…
Така че, НАИСТИНА няма какво да го тревожи.
Освен скуката.
Тя се оказва неуязвима дори от пробуждащия се понякога страх, че избавление може и да не дойде.
Веднага щом усети пипалцата на отчаянието, Радослав започва да кръстосва килията. И за кой ли път си повтаря, че в краен случай, в най-лошия случай, подметките на рицарските ботуши ще променят геометрично-бабунестия релеф на пода, ще изтъркат плитки пътечки в плочите.
Дано не му е писано да го прави! Не смята да брадясва тук години!
Извънпространствието при Сфинксовете беше направо курорт, санаториум. Поне имаше НЯКАКВО небе, по дяволите. Сандат дракуле, както казват румънците…
Полиметалът на чизмите скърца по пода. Радослав гледа след стъпалата си. Мъжделивото фосфоресциране на драконовата кожа се носи с него, сякаш е извратена сянка. Той се чувства като гигантска светулка, съвсем забравила да мига, след като дързък безсърдечен хлапак ѝ е взел свободата, уловил я е в тясна консервна кутия.
Впрочем, затворът прилича на всичко друго, само не и на тенекиен контейнер.
Радослав е заобиколен не просто от някаква ламарина — такава би я разкъсал само със ръкавици! Градивният материал на зандана съперничи по своята твърдост, издръжливост и всички други технико-строителни характеристики с бронята му от биогенна диамантена стомана. Подът, по който стъпва, е съставен от многоъгълни плочки, подредени в сложен орнамент. Колкото и да са правилни геометрично, няма една с друга еднаква. В цялата мозайка Радослав вече е проследил дребни отклонения, известни дефекти, размествания, неправилности. Същото се забелязва и по стените. Ръбове и вдлъбнатини на места се разминават с по сантиметър-два, но съединителната тъкан запълва жилките на фугите — затворът е непроницаем.
Освен за малките порции въздух, перфектно пречистен, лишен от мирис и вкус, сякаш е синтетичен.
По дължината на затворническата камера стените са ту стръмно скосени, ту полегати. Вдлъбнати и изпъкнали участъци се редуват в правилен, но не съвършен ред. Вероятно и едва различимият над него таван е нагънат в сводове, плоскости, арки и сталактитни брадавици. Изобщо, стените са по-интересни от пода. Защото покрѝвните плочки по тях, най-малките от които могат да се закрият с длан, а от по-едрите би се получила хубава масичка за игра на карти — тия плочки не са толкова олющени и захабени. Шарките в тях са по-ясни. Радослав с часове се вглежда в онези късчета, които са осветени от змейските му люспи. В петънцата, чиито цветове не се разпознават под бледото сияние, той си измисля и търси всевъзможни образи, за забавление. В това отношение цялата килия е невероятно богат ермитаж от роршахови картини.