Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

— Е, да се надяваме. Ала съмненията ни твърде скоро ще бъдат разсеяни, тъй като, освен ако дълбоко не се заблуждавам, ето я и въпросната госпожица.

Още не беше свършил, когато вратата се отвори и в стаята влезе млада дама. Беше облечена просто, но спретнато, имаше умно интелигентно лице, напръскано с лунички като попадийско яйце, и резките обноски на жена, която е трябвало сама да си проправя път в живота.

— Вярвам, ще ми простите за безпокойството — каза тя, когато приятелят ми стана да я посрещне, — ала ми се случи нещо много особено, а тъй като нямам нито родители, нито роднини, към които да се обърна за съвет, си помислих, че може би ще бъдете тъй любезен да ми кажете как да постъпя.

— Моля, седнете, госпожице Хънтър. Ще бъда щастлив да направя всичко, което е по силите ми, за да ви услужа.

Виждах, че обноските и встъплението на новата ни клиентка правят благоприятно впечатление на Холмс. Огледа я с характерния си изучаващ маниер, а после се настани на стола с отпуснати клепачи и събрани пръсти, за да изслуша разказа й.

— Пет години работих като гувернантка в семейството на полковник Спенс Мънроу — започна тя, — но преди два месеца полковникът получи назначение в Халифакс, Нова Скотия, и взе децата със себе си в Америка, така че се оказах без работа. Пусках едни обяви и отговарях на други, ала без успех. Накрая ограничените ми спестявания взеха да привършват и вече умът ми не побираше какво да правя. В Уестенд има една доста известна агенция за гувернантки, където се отбивах веднъж седмично да проверя дали не се е появило нещо подходящо. Името на основателя й е Уестъуей, но в действителност я управлява госпожица Стоупър. Тя седи в собствения си малък кабинет, а жените, които си търсят работа, изчакват в преддверието да бъдат поканени вътре една по една, докато тя наднича в регистрите да види има ли нещо подходящо. Когато я посетих миналата седмица, ме поканиха в кабинета й както обикновено, но този път госпожица Стоупър не беше сама. Подпрян с лакът, до бюрото й седеше възпълен мъж с широко усмихнато лице и огромна натежала брадичка, чиито щедри гънки закриваха цялото му гърло; на носа му се мъдреше пенсне и той напрегнато разглеждаше жените, които му представяха. Когато влязох, мъжът направо подскочи на стола си и веднага се обърна към госпожица Стоупър: „Това ще свърши работа — каза той. — За по-добро не бих могъл и да мечтая. Разкошно, направо разкошно!“ Изглеждаше крайно въодушевен и сърдечно потриваше ръце. Стори ми се изключително приятен господин, беше същинско удоволствие да го гледа човек. „Работа ли търсите, госпожице?“ — попита той. „Да, господине.“ „Като гувернантка?“ „Да, господине.“ „И каква заплата искате да получавате?“ „На последното място, където работех, при полковник Спенс Мънроу, получавах по четири лири на месец.“ „Тц-тц, позор, пълен позор! — възкликна той и размаха пълничките си ръце във въздуха, сякаш обзет от кипяща страст. — Как е възможно някой да предложи такава жалка сума на дама като вас, с такива дарования и достойнства!“ „Достойнствата ми, господине, може и да не са чак толкова големи, колкото си мислите — отвърнах аз. — Малко френски, малко немски, музика и рисуване…“ „Тц-тц! — извика той. — Всичко това няма никакво значение. Въпросът е имате или нямате обноските и поведението на истинска дама? Това е важното. Защото, ако ги нямате, значи сте негодна да възпитавате дете, което един ден може да играе значителна роля в историята на страната си. Ако ги имате обаче, как, как е възможно някой джентълмен да поиска от вас да паднете дотам, че да приемете каквато и да била сума под трицифрено число? При мен, госпожо, заплатата ви ще започва от сто лири годишно.“ Можете да си представите, господин Холмс, че в отчаяното ми положение такова предложение ми прозвуча прекалено хубаво, за да е истина. Господинът обаче, прочел може би изписаното на лицето ми неверие, отвори портфейла си и извади от вътре една банкнота. „Имам също така обичай — рече той, разтапяйки се във възможно най-приятната усмивка, докато накрая очите му не се превърнаха в две сияйни цепки сред белите гънки на лицето му — да плащам на младите дами, които работят при мен, половината сума предварително, за да посрещнат дребните разходи по пътуването и гардероба си.“ Стори ми се, че никога не бях срещала толкова очарователен и съобразителен човек. Тъй като вече бях задлъжняла към всичките си търговци, предплатата бе добре дошла, ала в цялото начинание имаше нещо не съвсем естествено, затова пожелах да науча малко повече, преди да се обвържа окончателно. „Може ли да попитам къде живеете, господине?“ — запитах аз. „В Хемпшър. Очарователно провинциално кътче. В Червените букове, на пет мили след Уинчестър. Съвършено прелестен край, скъпа моя млада госпожице, и съвършено прелестна стара къща.“ „А задълженията ми, господине? Ще се радвам да науча нещо повече за тях.“ „Едно-единствено дете, чудесен малък палавник на шест годинки. Само да го видите как трепе хлебарки с пантофа си! Пляс! Пляс, пляс! Натръшкал ги е и трите още преди да мигнете!“ — и той се облегна назад на стола си, а бурният му смях отново вдълба очите в лицето му. Характерът на тези детски забавления малко ме стресна, но виждайки смеха на бащата, реших, че се шегува. „Значи единственото ми задължение ще бъде да се грижа за това дете?“ „О, не, не, далеч не единственото ви задължение, далеч не единственото, скъпа моя млада госпожице — възкликна той. — Ваше задължение, а убеден съм, че и собственият ви здрав разум ще ви го подскаже, ще бъде да изпълнявате всички дребни нареждания, които има към вас жена ми, стига да става дума за дребни нареждания, каквито подобава на една дама да изпълни. Това няма да ви затрудни, нали?“ „Ще се радвам да бъда полезна.“ „Точно така. Да вземем дрехите например! Ние сме своенравни хора, да ви кажа, своенравни, но добросърдечни. Ако ви помолим да облечете една рокля, която ще ви дадем, няма да отклоните малкия ни каприз, нали?“ „Не“ — отвърнах, порядъчно смаяна от думите му. „Или да седнете на определено място например, било тук или там, няма да се засегнете от това, нали?“ „Не, няма.“ „Или да подстрижете косата си, преди да дойдете да живеете при нас.“ Направо не повярвах на ушите си. Както може би сте забелязали, господин Холмс, косата ми е доста пищна, и то в доста особен кестеняв оттенък. Намират го дори артистичен. Не би ми се искало да я пожертвам по такъв безцеремонен начин. „Опасявам се, че това вече е невъзможно“ — казах аз. Мъжът напрегнато ме гледаше с малките си очички и когато заговорих, зърнах преминалата по лицето му сянка. „Боя се, че това вече е задължително — отвърна той. — Малка приумица на жена ми, госпожо, а нали знаете какви са женските приумици, с женските приумици трябва да се съобразява човек. Да разбирам ли, че няма да отрежете косата си?“ „Наистина не мога, господине“ — отговорих твърдо аз. „Е, добре, това решава всичко. Жалко, защото във всяко друго отношение бяхте съвсем подходяща. В такъв случай, госпожице Стоупър, най-добре да огледам още няколко от вашите млади дами.“ През цялото време управителката седеше, вглъбена в книжата си, без да изрече и дума, но сега ме изгледа с подчертана ненавист и не можеше да не заподозра, че заради моя отказ се е простила с доста хубава комисиона. „Желаете ли името ви да остане в регистрите ми?“ — попита тя. „Да, ако обичате, госпожице Стоупър.“ „Всъщност струва ми се безполезно, щом с лека ръка отхвърляте такива отлични предложения — остро рече тя. — Едва ли можете да очаквате от нас да се мъчим да ви намерим друга подобна възможност. Приятен ден, госпожице Хънтър“ — и като удари един гонг на масата, даде знак на разсилния да ме изведе. Прибрах се у дома, господин Холмс, където бюфетът ми зееше почти празен, а на масата ме чакаха две-три нови сметки, и започнах да се питам дали не съм постъпила страшно глупаво. В края на краищата дори да имаха някои по-особени приумици и да очакваха подчинение за най-невероятни неща, хората поне бяха готови да платят за ексцентричността си. Много малко гувернантки в Англия получават по сто лири годишно. Освен това каква толкова полза имах от косата си? Много жени дори изглеждат по-добре с къса коса, може и с мен да е така. На следващия ден бях склонна да вярвам, че съм сбъркала, а на по-следващия вече бях твърдо убедена в това. Почти бях преглътнала гордостта си — дотам, че бях готова да се върна в агенцията и да попитам дали мястото е още свободно, когато получих ето това писмо лично от господина. Донесох да ви го прочета: