Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Оказа се, че решението ми е било адски удачно. Около пладне чух тропота на конски копита из чакъла около устието на пролома. Надзърнах внимателно в тази посока и ги видях. Бяха само двама. Носеха изплетени от метални халки ризници, на главите си — конични шлемове, а на кръста си бяха препасали мечове. Мургите по принцип никога не са били красавци и това, че кълцат лицата си по време на церемонията, която ознаменува тяхното възмъжаване, определено не им помага особено в тази насока. Двамата юнаци, които тъкмо оглеждах, бяха типични представители на своята раса. Раменете им, разбира се, бяха внушителни. Човек трудно би могъл да прекара по-голямата част от съзнателния си живот във въртене на меча, без да развие някой и друг мускул. Но като се изключеха масивните рамене, телосложението им трудно можеше да мине за атлетично. Кожата им беше тъмна, скулите — изпъкнали, а от очите им се виждаха кажи-речи само две възходящи цепки.
Веднага разбрах защо двамата мурги са рискували да се промъкнат чак дотук — конете им хич не ги биваше.
— Видях едно голямо стадо от върха на скалата — рече на другаря си онзи, за който после разбрах, че се казвал Разхаг.
— Коне или крави? — попита го Агга.
— Трудно е да се прецени от такова разстояние. Скалата беше доста висока, а и животните се бяха набутали във високата трева.
— Не съм рискувал да си потроша врата из тоя пролом заради някакви си крави, Разхаг. Ако ми трябваше крава, щях да си я взема от тулите. Те не се палят толкова лесно като коневъдите. Какво искаше оня гролим, с който се бяхте разприказвали?
— Ти как мислиш? Трябваше му някой за изкормяне. Олтарът му се бил разсъхнал. Имал нужда от свежа кръв.
— Нещо не ми приличаше на тулски гролим.
— И не беше такъв. Беше южен гролим, от Рак Ктол. Ктучик им е наредил да се пръснат наоколо. Той не иска никакви изненади, а коневъдите определено знаят за проломите.
— Алорни — изплю думата Агга. — Мразя алорните.
— Да не мислиш, че те си падат особено по нас? Гролимът ми каза да съобщя на колкото мога повече наши братя, че трябва да стоим настрани от Мургоската пустош.
— Че на кого би му се прищяло да ходи там? Няма нищо друго, освен черен пясък и онова смрадливо езеро.
— Ктучик сигурно си има причини да иска нещо подобно. Потаен човек е той. Аз не съм го виждал ни веднъж.
— Аз съм го виждал — каза Агга, потръпвайки. — Трябваше да занеса в Рак Ктол послание от моя генерал и Ктучик ме разпитва за това. Прилича на човек, който е мъртъв поне от седмица.
— А що за място е Рак Ктол?
— Минеш ли веднъж оттам, няма да ти се прииска да се върнеш пак.
Двамата вече излизаха от обсега на слуха ми, но аз реших да не тръгвам след тях. Беше започнало да се здрачава. Надигнах се, изпънах гръб, протегнах се и се прозинах.
После изведнъж чух шум от приближаващи се в галоп коне. Потънах отново в тревата. Разхаг и Агга се връщаха, но без алгарски коне. Единствените алгарски коне, които видях, бяха тези, които препускаха по петите им. Алгарските коне бяха — и все още са — доста по-добри от тези на мургите, тъй че изходът от преследването беше лесно предвидим. Разхаг и Агга така и не се върнаха в Ктол Мургос.
Изчаках алгарите да се върнат при хергелето си, после се изкачих до устието на пролома и поех навътре. Преходът би затруднил кой да е кон, но не и вълк. Бях достигнал върха преди изгрев слънце. Подуших внимателно въздуха, за да се убедя, че наоколо няма никой и после тръгнах на югоизток към крепостта на Ктучик насред Мургоската пустош.
Планините на южен Мишрак ак Тул и северен Ктол Мургос са скалисти и неприветливи. Сред тях почти не се среща растителност, която би могла да послужи за прикритие, затова пътувах предимно нощем. Вълците виждат добре на тъмно, но аз разчитах предимно на обонянието и слуха си. Сред тези камънаци почти не се срещаха животни и един вълк сигурно щеше да изглежда съвсем не на мястото си. Тулите не ме тревожеха особено. Те са твърде тромави и освен това имат навика да палят вечер големи огньове, не толкова за да се сгреят, колкото заради вродения си страх от мрака. Но като се замисля, май на света има твърде малко неща, от които тулите да не се боят.
И все пак още с прекосяването на границата на Ктол Мургос реших да засиля бдителността си. Мургите са пълната противоположност на тулите. Те се чувстват длъжни непрекъснато да демонстрират безстрашието си — дори когато здравият разум им диктува, че е редно да се страхуват.