Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Тирадата му замря и той започна отново да пъшка, да се лигави и да подръпва веригата си.
— Това е достатъчно — казах аз на Драс. — Истински е.
— Как успя да прецениш толкова бързо?
— Той спомена Детето на Светлината, Драс. Борник стори същото в Дарин. Можеш да предадеш това на своя баща и на братята си. Така ще могат да преценят дали става въпрос за пророчество. Спомене ли някой Детето на Светлината, по-добре веднага му осигурете по някой и друг писар, защото онова, което казва, е важно.
— Откъде научи за това?
— Не помниш ли, че си поприказвах доста с Необходимостта, докато вървяхме към Малория? Тя ми говореше най-често за Детето на Светлината. — После си спомних още нещо. — Малко е възможно, но все пак се ослушвайте и за хора, които споменават Детето на Мрака. Нека записват и техните думи.
— Каква е разликата?
— Онези, които говорят за Детето на Светлината, дават напътствия на нас. Онези, които споменават Детето на Мрака, съветват Торак какво да прави. Ако засечем някое от тези послания, това може да се окаже изключително важно.
— Тук ли ще останеш? За да чуеш какво ще каже?
— Няма нужда да го правя. Научих онова, което ме интересуваше. Нареди на твоите писари да изготвят препис на всичко, което са записали, и да ми го изпратят в Долината.
— Ще се погрижа. Искаш ли да се върнеш обратно в Коту?
— Не, не мисля. Виж дали ще намериш някой собственик на лодка, който да познава добре блатата. Двамата с Поул отиваме в Алгария и оттам се прибираме вкъщи. Няма смисъл да се връщаме обратно.
— Има ли още нещо, което искаш да направя?
— Върни се обратно в Боктор и се ожени. Имаш нужда от син, на който да предадеш короната.
— Аз нямам корона, Белгарат.
— Поръчай тогава да ти изработят една. Короната сама по себе си не означава нищо, но хората обичат видимите символи на властта.
Чак сега забелязах, че Поулгара ме гледа намръщено.
— Какво? — попитах я аз.
— През блатата, значи? Смяташ да ме прекараш през блатата?
— Погледни на това като на образователно пътуване, Поул. Да вървим да си съберем нещата. Искам да се прибера по-скоро в Долината.
— И защо си се разбързал толкова?
— Да речем, че ми е домъчняло за дома.
Вдигна очи към небето с онова мъченическо изражение, с което така обича да ме дразни.
Лодкарят се казваше Ганик — словоохотлив, добродушен мъж. Лодката му беше дълга, с изящен профил. Приличаше повече на кану, отколкото на гребна лодка. От време на време и греблата влизаха в работа, но през по-голямата част от пътуването Ганик изтласкваше лодката с помощта на дълъг прът. Аз лично никога не бих застанал прав в такъв тесен съд, но той изглежда си разбираше от работата.
Наистина исках да се прибера по-скоро в Долината, но основната причина за преждевременното тръгване от Брака беше по-скоро желанието ми да отведа Поул по-далеч от оня млад драснианец, който я учеше на езика на пръстите. Когато нейните ухажори прииждаха на групи, аз можех лесно да държа положението под контрол, но видех ли я да седи усамотена с някой младок, това ужасно ме изнервяше. Още тогава Поул си беше едно адски трезвомислещо за възрастта си момиче, но все пак…
Сигурен съм, че схващате мисълта ми.
Онази част от границата между Драсния и Алгария, която преминаваше през блатата, естествено не беше толкова рязко очертана. Драснианците наричаха тази огромна блатиста област Мрински мочур, а алгарите — Блатото на Алдур. На около три дни път от Брака, Поул забеляза едно от водните създания, обитаващи блатото.
— Това видра ли е или бобър? — попита тя Ганик, сочейки малката обла главица, която се бе подала едва-едва над водната повърхност.
— Наричаме ги фенлинги. Приличат на бобрите и видрите, но са малко по-големи. Големи закачливци са. Някои залагат капани за тях, заради кожата им, но аз никога не го правя. Струва ми се някак нередно, не знам защо. Обичам да ги гледам как си играят.
Фенлингът имаше големи очи, с които ни следеше любопитно, докато Ганик продължаваше да тика лодката си напред, забивайки ритмично дългия кол в тинестото дъно. После животинчето нададе онзи характерен за фенлингите цвърчащ звук. Прозвуча ми почти като насмешка.
Ганик се засмя.
— Плашим му рибата — каза той, — и ни прави забележка. Понякога ми се струва, че аха-аха да проговорят.
Вордай, вещицата от блатата, стигна до същото заключение години по-късно и после неведнъж ми досаждаше да проуча въпроса.
Най-после се добрахме до каналите, които подхранваха блатото със свежа вода направо от устието на Алдур. Не след дълго Ганик ни свали на брега. Двамата с Поул му благодарихме и той потегли обратно.