Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Копелето му!
Сърцето му преливаше от невъздържан гняв. Сега му стана ясно — даже по-ясно от необходимото, — че младежът нито лъже, нито се превъзнася напразно. Макар и млад, той беше невероятен майстор на сабята. Тоджи бе изумен, че някой на такава възраст може да е толкова добър, но едно беше чувството на уважение в мислите му, а съвсем друго — жлъчта в душата.
Като вдигна глава и погледна към носа, той видя, че младежът се е върнал на своето предишно място и търси нещо на палубата. Очевидно не очакваше нападение и Тоджи усети, че сега е мигът да си отмъсти. Като си плю на ръцете, той стисна здраво сабята си и се запромъква откъм гърба на причинителя на неговия срам. Не беше убеден, че е дотолкова добър, та да свали перчема, без да падне и главата, но му беше все едно. Надут и зачервен, дишайки тежко, той се приготви да нанесе решаващия удар. В този миг между търговците картоиграчи настъпи смут.
— Какво става тук? Картите не стигат.
— Че къде ще отидат?
— Я виж там!
— Вече погледнах.
Докато се надвикваха и изтърсваха килима си, един от тях случайно погледна нагоре.
— Там горе! Ето ги при оная маймуна!
Останалите пътници посрещнаха мълчаливо новото развлечение, всички зяпнали към споменатото животинче, което се бе настанило на самия връх на високата тридесет лакти мачта.
— Ха-ха! — изсмя се някой. — Ама че маймуна — как само сви картите.
— Тя ги дъвче.
— Не, прави се, че ги раздава.
Една карта полетя надолу, като се полюшваше във въздуха. Някой от търговците я хвана и каза:
— При нея трябва да са още три или четири.
— Някой да се качи и да ги вземе! Не можем да играем без тях.
— Никой няма да се покатери.
— А капитанът?
— Сигурно би могъл, ако поиска.
— Да му предложим малко пари и ще го направи.
Капитанът чу предложението, съгласи се и взе парите, но явно чувстваше, че като началник на кораба първо трябва да установи кой е отговорен за произшествието. Покачен върху една купчина от товара, той се обърна към пътниците:
— Чия всъщност е тая маймуна? Моля собственика да излезе напред.
Никой не каза и дума, но няколко души, които знаеха, че маймунката е на хубавия младеж, отправиха към него очаквателни погледи. Капитанът също знаеше и раздразнението му нарасна, когато младежът не отговори. Повишавайки още повече глас, той каза:
— Тук ли е собственикът?… Ако маймуната не е на никой, аз ще се погрижа за нея, но после не искам каквито и да било оплаквания.
Притежателят на животното се беше облегнал на някакъв багаж, очевидно дълбоко замислен. Някои пътници почнаха да си шепнат неодобрително; капитанът го изгледа свирепо. Картоиграчите роптаеха неприязнено, а други почнаха да питат глухоням ли е младежът или е просто безочлив. Той обаче само малко се извърна настрана и се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Капитанът заговори отново:
— Излиза, че на маймуните им е еднакво добре и на суша, и по вода. Както виждате, една успя да ни излъже и нас. Тъй като е ничия, предполагам, че можем да направим с нея, каквото поискаме. Пътниците да ми бъдат свидетели! Като капитан призовах собственика да се обади, но той не го направи. Ако по-късно се оплаче, че не ме е чул, моля да ме подкрепите!
— Свидетели сме ти! — викнаха търговците, които вече бяха на път да получат удар.
Капитанът изчезна надолу по стълбата в трюма. Когато се появи отново, държеше мускет с бавно горящ, вече запален фитил. Никой не се съмняваше, че е готов да го използва. Лицата се обърнаха от капитана към собственика на маймунката.
А в това време животинчето безкрайно се забавляваше. Високо във въздуха, то си играеше с картите и правеше всичко възможно, за да ядосва хората на палубата. Изведнъж се озъби, изкряска, но изглежда номерата му с това се изчерпваха.
Капитанът вдигна мускета и се прицели. Щом обаче един от търговците го дръпна за ръкава и го подкани да стреля, собственикът извика:
— Капитане, спрете!
Сега дойде ред на капитана да се прави, че не чува. Той натисна спусъка, пътниците се приведоха, запушили с ръце ушите си и от мускета се разнесе силен гръм. Но изстрелът се оказа неточен, високо и встрани. В последния миг младежът беше блъснал цевта и отклонил оръжието от мишената.
Като ревеше ядосано, капитанът сграбчи момъка отпред за дрехата. За малко щеше да увисне на гърдите му, защото макар и здраво сложен, беше нисък в сравнение с красавеца.