Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Между другото, Кейт беше с черен панталон, бяла блуза и блейзър с цвят на нещо като кетчуп. Аз бях облечен като предишния ден.
Слязохме с асансьора. Портиерът бе същият тип от снощи. Да не би да редуваха по един час работа и два часа почивка, докато не им се събере осемчасов работен ден? Както и да е, той попита:
— Такси, госпожо Мейфилд?
— Не, благодаря, Хърбърт, ще се поразходим.
Хърбърт ме стрелна с поглед, с който ми казваше, че в апартамент 1414 е трябвало да е той, а не аз.
Денят беше хубав, небето чисто, беше малко хладно, но не много влажно. Тръгнахме на изток по 86 — а улица до Второ авеню, после завихме на юг по посока към моето жилище, макар че не отивахме там. Трафикът по булеварда вече бе натоварен, имаше много пешеходци.
— Обичам Ню Йорк — просто ей така казах аз.
— Аз пък го мразя — отвърна Кейт. Обаче се усети, че това заявление е обременено с бъдещи проблеми, особено ако забременее, и прибави: — Но може да ми хареса.
— Няма. На никой не му харесва. Но можеш да свикнеш с него. Понякога ще го обичаш, понякога ще го мразиш. Никога няма да го харесаш.
Тя ме погледна, но не отбеляза нищо за дълбочината на мисълта ми.
Стигнахме до заведение, наречено Ла-еди какво си де-еди какво си. Влязохме и бяхме топло посрещнати от французойка на антидепресанти. Двете с Кейт, изглежда, се познаваха и размениха няколко думи на френски. Минус пет точки.
Седнахме на маса с големината на моите белезници. Столовете бяха направени от закачалки за палта. Миришеше на топло масло което винаги кара стомаха ми да къркори. Клиентелата се състоеше само от травестити.
— Нали е гот?
— Не.
Собственичката ни подаде миниатюрни менюта, написани на санскрит. Имаше трийсет и два вида кифлички и кроасани, абсолютно неподходяща храна за мъже. Попитах мадам:
— Може ли да получа поничка?
— Non, monsiuer.
— Яйца? Наденички?
— Non, monsiuer. — Тя се завъртя на острите си токчета и се отдалечи. Действието на антидепресантите започваше да отслабва.
— Опитай ягодовия кроасан — предложи Кейт.
— Защо? — Както и да е, поръчах си кафе, портокалов сок и шест рола с крем. Кейт си поръча чай и черешов кроасан.
Докато закусвахме, тя ме попита:
— Имаш ли друга информация, която искаш да споделиш с мен?
— Не. Само убийството в Пърт Амбой.
— Някакви теории?
— Не. Често ли идваш тук?
— Почти всяка сутрин. Някакъв план за днес?
— Да си прибера дрехите от химическо чистене. Ами ти?
— Трябва да прехвърля всички ония неща на бюрото ми.
— Мисли за онова, което не е на бюрото ти.
— Например?
— Например подробна информация за жертвите на Халил в Европа. Освен ако не съм го пропуснал, на бюрата ни няма нищо. Нищо от Скотланд Ярд. Нищо от следствения отдел на военновъздушните сили или ФБР.
— Добре… какво търсим?
— Връзка и мотив.
— Като че ли няма друга връзка, освен че жертвите са британци и американци. Това е и мотивът — отбеляза тя.
— Най-силно изпъква убийството с брадва на онзи полковник от американските военновъздушни сили в Англия.
— Полковник Хамбрехт. Край базата в Лейкънхийт.
— Да. Това кафе не е лошо.
— Защо да изпъква?
— Защото убиецът е действал отблизо и от лични мотиви.
— Същото се отнася за убийството на онези ученици.
— Те са били застреляни. Говоря за брадвата. Това е важно.
Тя ме погледна.
— Добре, детектив Кори. Обясни ми.
Поиграх си с последното ми останало роло.
— Такова убийство предполага лична връзка.
— Добре. Но ние дори не сме сигурни, че убиецът е Халил.
— Да. Това е предположение на Интерпол. Те са го следили. Вчера, докато вие с Джак бяхте на „Кенеди“, прегледах половин тон документи. Не открих почти нищо от Скотланд Ярд, следствения отдел на военновъздушните сили и нашите приятели от ЦРУ. И нищо от ФБР, което трябва да е пратило група да разследва убийствата на Хамбрехт и учениците. Защо липсва тази информация?
— Може да си я пропуснал.
— Пратих искане до архива на командния център и все още чакам.
— Не ставай параноик.
— Ти пък не бъди толкова доверчива.
Тя се замисли.
— Не съм.
Според мен бяхме стигнали до мълчаливо съгласие, че нещо тук смърди, но агент Мейфилд нямаше намерение да го изрече гласно.
Мадам ми поднесе сметката, която аз предадох на мадмоазел и тя плати в брой. Пет точки. Мадам й върна ресто от чантичката си, също като в Европа. Гот, а?
Излязохме, спрях такси и се качихме.
— Федерал Плаза двайсет и шест — казах аз.
Шофьорът си нямаше представа къде е това. Упътих го.
— Откъде си? От Албания.
В детството ми все още имаше таксиметрови шофьори от стара царска Русия, всички някогашни благородници, ако човек вярваше на приказките им. Поне познаваха града.