Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Облякох се, нещастен от вчерашното си бельо. Аз съм маниакален чистофайник за средностатистически мъж, обаче, разбира се, мога да го преживея.
Отидох в кухненския бокс, открих чиста чаша и си налях портокалов сок. Съдържанието на хладилника, забелязах, бе минимално, но имаше кисело мляко. Винаги имат кисело мляко. Какво им е на жените, че толкова си падат по него?
Вдигнах слушалката на стенния телефон и набрах домашния си номер. Чух собствения си глас да казва: „Домът на Джон Кори — госпожата напусна жилището, така че ней оставяйте съобщения“. Може би след година и половина щях да променя това съобщение. Както и да е, набрах кода си и роботският глас ми съобщи: „Имате осем съобщения“. Първото беше от снощи. От бившата ми: „Изтрий това тъпо приветствие. Обади ми се. Притеснена съм.“
Ще бъде ами! И щях да й се обадя, когато ми останеше време.
Второто съобщение бе оставено от мама и татко, които живеят във Флорида и вече приличат на изсушени на слънце домати.
Имаше съобщение от брат ми, който чете само „Уолстрийт Джърнъл“ — сигурно мама и татко му бяха поръчали да се обади на черната овца. Това е семейният ми прякор.
Двама стари приятели от службата също се интересуваха от вероятното ми участие в случая с полет 175. Беше ме търсил и бившият ми партньор Дом Фанели: „Хей, пич! Дали наистина постъпих правилно, като те насочих към тая работа? Мамка му! А ти се оплакваше, че ония двама педровци те били опушкали! Това копеле е очистило всички пътници в самолета, плюс цял куп федерални. И сега сигурно те търси. Забавляваш ли се? По-миналата вечер са те видели да пиеш сам в «При Джулио». Купи си руса перука. Обади ми. Дължиш ми едно пиене. Arrivedeci!“
Усмихнах се въпреки волята си и отвърнах:
— Va fungole, Дом.
Следваше съобщение от господин Тед Наш. „Тук е Наш — мисля че трябва да дойдеш във Франкфурт, Кори. Надявам се, че вече си на път. Ако не, къде си? Трябва да поддържаш връзка. Обади ми се.“
— Гадно лайно, да те… — Осъзнах, че този човек ме изкарва от равновесие и както бе отбелязала на летището Кейт, не биваше да му доставям това удоволствие.
Последното съобщение беше от Джак Кьоних, получено в полунощ, мое време. „Наш се опита да те открие. Не си в службата, не си оставил друг номер, не отговаряш на пейджъра и предполагам че не си си вкъщи. Обади ми се. Незабавно.“
Мисля, че хер Кьоних вече бе прекарал прекалено много време в Отечеството.
Роботският глас съобщи: „Край на съобщенията“.
— Слава Богу.
Радвах се, че не чух гласа на Бет, което щеше да увеличи частното на угризенията ми.
Влязох в дневната и седнах на дивана, снощното местопрестъпление. Е, едно от местопрестъпленията.
Запрелиствах единственото списание, което открих — „Ентъртейнтмънт Уикли“. В раздела за нови книги видях, че Даниел Стийл е издала четвъртия си роман за годината, а едва беше април. Навярно трябваше да я помоля да напише доклада ми. Само че можеше прекалено да се задълбочи в облеклото на труповете от първа класа.
Тъкмо бях стигнал до друг раздел и се канех да прочета материал за благотворителния концерт на Барбара Стрейзънд в полза на маите марксисти от полуостров Юкатан, когато, voila, в стаята се появи Кейт Мейфилд, напудрена, фризирана и облечена. Всъщност не й бе отнело толкова много време. Десет точки.
Изправих се.
— Изглеждаш великолепно.
— Благодаря. Но не ставай сантиментален и недей да ми гукаш.
Харесвах те какъвто си беше преди.
— И какъв бях?
— Нетактичен, недодялан, егоцентричен, груб и язвителен.
— Ще направя всичко възможно. — Двайсет и пет точки.
— Довечера у вас — информира ме тя. — Ще си взема чанта с малко неща. Става ли?
— Разбира се. — Стига чантата да не приличаше на три куфара и четири кашона. Наистина трябваше да премисля всичко това.
— Докато снощи ти беше в банята — ми съобщи Кейт, — пейджърът ти сигнализира. Проверих го. Търсеха те от командния център.
— О… трябваше да ми кажеш.
— Забравих. Не се безпокой.
Имах чувството, че предавам на Кейт Мейфилд контрола върху някаква акция, а навярно и върху живота си. Нали разбирате какво искам да кажа? Минус пет точки.
Тя се запъти към вратата и аз я последвах.
— На Второ авеню има едно много приятно малко френско кафене — каза Кейт.
— Добре. Ще те оставя там.
— Хайде. Аз черпя.
— На съседната пряка има едно мръсно кафене.
— Аз първа предложих.
Взехме си куфарчетата и тръгнахме — точно като двама средностатистически американци, излизащи за работа, само дето носехме четирийсеткалиброви глокове.