Играта на лъва

— Разбира се.

Тя продължи с откровенията.

— Харесвам по-възрастни мъже.

Предполагам, че имаше предвид мен.

— Защо?

— Харесват ми мъжете от предишното поколение. Като баща ми.

Когато мъжете са били мъже.

— Като Атила.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Нищо им няма на мъжете от твоето поколение, Кейт. Проблемът е в работата и колегите ти. Те също навярно са си нормални, но работят за федералното правителство, което е станало много странно.

— Възможно е. Джак например е готин. По-възрастен е и през повечето време се държи нормално.

— Да.

— Обикновено не се хвърлям в обятията на първия срещнат.

— Свикнал съм.

Тя се засмя.

— Добре, стига признания след закуска.

— Съгласен.

Продължихме с общи лафове — от ония неща, дето преди трийсет години се приказваха преди чукане. Страната се е променила, предимно за добро, струва ми се, но тая работа със секса е станала по-объркана. Може просто аз да съм се объркал. Излизал съм с жени, които изповядват новата стара концепция за целомъдрие и свенливост, както и с такива, които сменят жребците по-често от носните си кърпички. И винаги ми е било трудно да определям от пръв поглед коя каква е. На жените им е по-лесно — всички мъже са свини. Проста работа.

Както и да е, в присъствието на цивилни не биваше да разговаряме по секретни въпроси, даже да са албански таксиметрови шофьори, които се преструват, че не знаят английски и нямат представа къде е Федерал Плаза — затова си приказвахме за общи неща и се опознавахме. Предложих да слезем от таксито една пряка преди целта си и да отидем на работа поотделно, но Кейт отвърна:

— Не, така е забавно. Да видим кой ще ни забележи и ще се подхили. Пък и не сме направили нищо лошо.

ФБР, разбира се, не е като повечето частни работодатели, нито дори като НЙПУ, и следи за възможни сексуални конфликти и проблеми. Забележете, че Мълдър и Скъли още не са се оправили. Чудя се дали изобщо ще се изчукат. Така или иначе, аз работех на временен договор, така че това не беше мой проблем.

Таксито стигна на Федерал Плаза преди 09:00 и аз платих а шофьора.

Влязохме във фоайето, но наоколо нямаше много колеги и онези които ни познаваха, като че ли не забелязаха, че идваме заедно, че сме закъснели и че не съм се преоблякъл. Когато го правиш с колежка, ти се струва, че всички знаят, но хората обикновено си имат по-важна работа. Ако бе тук обаче, Кьоних щеше да побеснее. Познавам ги тия хора.

Във фоайето имаше будка за вестници и аз си купих „Таймс“, „Поуст“, „Дейли Нюз“ и „Ю Ес Тудей“, въпреки че всички тия вестници, че и други, ни се доставят пет дни седмично. Обичам вестниците ми да миришат на мастило и да не ги е чел никой друг преди мен.

Докато чакахме асансьора, прегледах водещия материал в „Таймс“, който се отнасяше за новопризнатия терористичен акт, Вниманието ми привлече познато име.

— Мамка му — казах аз.

— Какво има?

Подадох й вестника. Тя го погледна.