Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Руснакът се бе засмял. „Разбирам, господин Лъв. Всичко разбирам. И за твоя информация, не ми пука дали ще убиеш онези пило-ти. Но най-добре и на теб да не ти пука. Ако ловът е по-важен от убиването, тогава ги снимай, както правят разумните американци на сафари. Но ако искаш да вкусиш кръвта им, господин Лъв, по-добре измисли друг начин да отидеш в Америка.“
Накрая Асад Халил се беше вгледал в душата си и бе стигнал до заключението, че може да получи всичко — играта, правилата и тяхната кръв.
Видя знак за летище „Макартър“ и отби по рампата. След десет минути влезе в паркинга на аерогарата. Слезе, взе сака си и заключи колата. Не си направи труда да изтрие отпечатъците си от автомобила. Не възнамеряваше да полага толкова усилия, за да крие следите си. Трябваше му само още едно денонощие, навярно дори по-малко.
Халил отиде до навеса на близката автобусна спирка. Скоро пристигна минибус.
— До главния терминал, моля.
— Има само един, приятел — отвърна шофьорът.
След няколко минути бусът го остави на входа на почти пустия терминал. Асад се запъти към единственото такси на стоянката и каза на шофьора:
— Искам да отида до частната зона на летището. Ще ви платя двадесет долара.
— Скачай вътре, приятел.
Асад се настани на задната седалка. Десет минути по-късно бяха в отсрещния край на аерогарата.
— Къде точно да ви оставя? — попита шофьорът.
— До онази сграда ей там.
Спряха пред малка постройка, в която бяха офисите на няколко чартърни фирми. Халил плати и слезе.
Намираше се на по-малко от петдесет метра от мястото, къдет беше кацнал. Видя, че все още не са изтеглили самолета на Садъруейт. Влезе в сградата и откри офиса на „Стюарт Ейвиейшън“. Служителят зад гишето се изправи.
— Какво обичате?
Казвам се Самюъл Пърлман. Имам резервация.
— Да. За полунощ. — Мъжът си погледна часовника. — Малко сте подранили, но мисля, че са готови.
— Благодаря. — Халил се вгледа в младежа, но не забеляза да го е разпознал. Служителят обаче му каза:
— Господин Пърлман, изцапали сте си лицето и ризата.
Асад незабавно разбра с какво — със съдържанието на главата на Садъруейт.
— Поувлякох се малко с вечерята — отвърна той.
Мъжът се усмихна.
— Тоалетната е ей там. — Той посочи надясно. — Ще се обадя на пилотите.
Халил влезе в тоалетната и се погледна в огледалото. По лицето, стъклата на очилата и ризата му имаше петънца от червеникавока-фява кръв, сивкав мозък, дори парченце кост.
Той изми лицето и ръцете си, като внимаваше да не се разроши и да не разлепи мустаците си. После се върна в офиса.
— Господин Пърлман — каза младежът, — вашата компания е предплатила за полета. Трябва само да прочетете и подпишете договора.
Халил се престори, че чете напечатания текст.
— Всичко ми изглежда наред. — Той се подписа с оставената на гишето химикалка.
— От Израел ли сте?
— Да. Но сега живея тук.
— Имам роднини в Израел. Живеят в Гилгал на Западния бряг.
— Знаете ли къде е?
— Разбира се. — Халил си спомни думите на Борис: „Във всеки момент половината Израел е в района на Ню Йорк. Няма да привлечеш внимание, освен ако някой евреин не те заговори за роднините си. Внимателно проучи картите и пътеводителите за Израел.“ — Това е средно голям град на трийсет километра северно от Йерусалим. Животът там е тежък, тъй като наоколо има само палестинци. Поздравявам роднините ви за смелостта им да останат там.
— Да. Там е пълна отврат. Би трябвало да се преместят на крайбрежието. Той замълча, после прибави: — Може би някой ден ще се научим да живеем с арабите.
— Не е лесно да се живее с тях. Младежът се засмя.
— Сигурно. Вие го знаете по-добре от мен.
— Да.
В офиса влезе мъж на средна възраст в синя униформа и поздрави служителя:
— Здрасти, Дан.
— Боб — отвърна младежът, — това е пътникът ти, господин Пърлман.
Халил се обърна към пилота, който му протегна ръка, Американското ръкостискане го озадачаваше. Арабите също се ръкуваха но не толкова често и никога не докосваха жени. „Не се безпокой — бе му казал Борис. — Ти си чужденец.“
Асад стисна дланта на мъжа, който се представи.
— Аз съм капитан Фиск. Наричайте ме Боб. Ще летим за Денвър, после за Сан Диего. Нали така?
— Точно така.
Халил се втренчи в очите му, но мъжът не срещна погледа му. Американците те гледаха, но не винаги те виждаха. Либийците нито за миг не откъсваха очи от събеседниците си, освен ако не бяха с по-ниско обществено положение. Освен това американците стояха на разстояние. Поне един метър, както го бе предупредил Борис.