Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Самолетът е готов — каза капитан Фиск. — Имате ли багаж, господин Пърлман?
— Само този сак.
— Дайте да го взема.
— Благодаря ви, но се нуждая от физически упражнения.
Пилотът се усмихна и се запъти към вратата.
— Пътувате сам, нали, господине?
— Да.
— Шалом алехем — извика след тях младежът. Халил едва не отговори на арабски: „Салаам алейкум“, но в последния момент отвърна:
— Шалом.
Последва пилота до един от хангарите. До рампата ги очакваше малък бял реактивен самолет. Асад отново забеляза „Апачито“ на Садъруейт и се зачуди кога ще започнат да търсят пилота му. Със сигурност най-рано след два дни — а дотогава Халил вече щеше да е далеч.
— Ще летим с този „Лиър“ шейсет — каза капитан Фиск. — Тъй като сме само трима и нямаме много багаж, напълних догоре всички резервоари. Това означава, че можем да стигнем до Денвър без междинно кацане. Насрещните ветрове са слаби и времето е отлично. Предвиждам полетът да продължи три часа и осемнайсет.
Когато се приземим, температурата в Денвър ще е около, пет градуса. Доколкото разбрах, ще останете там няколко часа, нали?
— Да.
— Добре, ще пристигнем малко преди два през нощта.
— Ще се обадя на колегата си от самолета.
— Разбира се. На борда винаги има радиофон. Добре, после по някое време ще излетим за Сан Диего. Нали?
— Да.
— Съобщиха, че в момента над Скалистите планини имало слаба буря и в Сан Диего валял дъжд. Но времето може да се промени. Ще ви държим в течение, ако желаете.
Халил не отговори. Американската мания да предсказват времето го дразнеше. В Либия винаги бе горещо и сухо, понякога повече от обикновено. Нощите бяха студени, а през пролетта духаше габли. Аллах определяше времето, човек го понасяше. Имаше ли смисъл да се опитваш да го предсказваш и изобщо да говориш за него?
Пилотът го поведе към лявата страна на двумоторния самолет и му даде знак да се качи. Асад се покатери по двете стъпала и влезе през отворената врата. Фиск го последва и каза:
— Господин Пърлман, това е Тери Санфорд, вторият пилот.
Мъжът, който седеше отдясно, обърна глава към тях.
— Добър вечер.
— Седнете където решите — продължи капитанът. — Имаме барче, където ще намерите кафе, понички, безалкохолни и по-силни напитки. — Той се подсмихна. — Ето там има вестници и списания.
Тоалетната е в дъното. Настанете се удобно.
— Благодаря. — Халил отиде при последната дясна седалка в шестместния самолет и остави сака си на пътеката. Погледна си часовника. Минаваше полунощ. Денят беше минал добре. Трима мъртви — петима, ако броеше чистачката на Пол Грей и пазача в музея. Но те не влизаха в сметката, нито тристате пътници на борда на самолета на „Трансконтинентал“, както и останалите, които се бяха изпречили на пътя му и трябваше да бъдат очистени. В Америка имаше само шестима души, чиято смърт бе от значение за него, и четирима от тях вече бяха убити. Оставаха двама. Или поне така щяха да решат властите, ако стигнеха до правилното заключение. Но имаше още един човек…
— Господин Пърлман?
Халил вдигна глава. Пилотът стоеше до него.
— Да.
— Потегляме, така че закопчайте колана си, моля.
Той се подчини.
— Радиофонът е на бара — продължи капитанът. — Кабелът стига до всички седалки.
— Ясно.
— Другият уред, монтиран на страничната стена, е интерком. Можете да ни се обаждате по всяко време, като натиснете бутона.
— Благодаря.
— А можете и просто да дойдете в кабината.
— Разбирам.
— Добре. Мога ли да ви помогна с нещо преди да заема мястото си?
— Не, благодаря.
— Аварийният изход е ей там, а илюминаторите имат сенници. След като излетим, ще ви съобщим кога можете да разкопчаете колана си.
— Благодаря.
Пилотът се обърна, влезе в кабината и затвори плъзгащата се врата.
Халил погледна през малкия илюминатор, докато самолетът се насочваше към пистата. Само преди часове беше кацнал на това летище с човек, който сега седеше мъртъв в кабината на изтребител, навярно убил много хора. Другият убиец до него също беше платил за престъпленията си. Достоен край на жалък живот. Но в същото време и символ, по-точно подпис, ако някой се сетеше да го прочете. Съжаляваше, че си е позволил този символичен акт, но не би променил нито дума, нито движение, абсолютно нищо от него.
— Чашата ми е препълнена. — Той се усмихна.
„Лиърът“ спря и двигателите зареваха по-силно. Самолетът като че ли потрепери, после се стрелна напред по пистата.
След тридесет секунди бяха в небето и Халил чу, че колесниците се прибират. Няколко минути по-късно леко се наклониха и продължиха да се издигат.