Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Ела тук, Пиксел — протегнах ръце и той скочи в прегръдките ми. — Ами Армията на спасението?
— Кое?
Опитах се да й обясня. Тя поклати глава.
— Никога не съм ги чувала. Като че ли пак бълнуваш. Църквата на твоя избор не разрешава нищо подобно.
— Ти коя църква си си избрала?
— Ъ? Ами моят избор, твоят избор, изборът на всеки — Църквата на великия осеменител, разбира се, че какви други църкви има? Ако това не е твоят избор, като те погнат по релсите, може и да ти се проясни мозъкът. Моят би се прояснил.
Поклатих глава.
— Дагмар, обърквам се все повече и повече. Там, откъдето идвам, цари пълна религиозна свобода.
— Че и тук точно това си имаме, сладурче — и дано никой проктор не те чуе да казваш нещо друго — изведнъж тя се усмихна като Проклетата вещица от Запада. — Въпреки че сутрин, щом се пукне зората след Празника на света Карол, винаги заварват по някой и друг проктор и свещеник като студени трупове, ухилени с risus sardonicus. Не съм единствената злопаметна вдовица.
Сигурно съм я погледнала тъпо.
— Ти си вдовица? Съжалявам.
— Много приказвам. Въобще не е толкова трагично, миличка. Браковете се сключват на небесата, както всички знаем, и моят патрон-свещеник ми избра точно онзи мъж, когото небето бе предназначило за мене. Никакво съмнение не може да има в това и никога няма да ме чуеш да кажа нещо друго. Ала когато Делмър, назначеният ми за близка душа, изпадна в немилост пред трона и го подкастриха… е, плаках, но не чак толкова дълго. Делмър сега е клисарче и е много популярен сред мъжките сопрани, доколкото знам. Тъпото е, че тъй като всъщност не е мъртъв, а просто скопен, аз не мога да се омъжа повторно — лицето й беше станало мрачно.
После тя сви рамене и се усмихна.
— И затова Нощта на Санта Каролита за мене е велика нощ, като знаеш колко внимателно ни наблюдават през останалото време от годината.
— Пак съм объркана — рекох аз. — Да не ми обясняваш, че всичко тук е много пуританско? Като изключим тази нощ.
— Не съм много убедена, че разбирам какво имаш предвид под „пуританско“, Морийн. И ми е все по-трудно да възприемам позата ти на паднала от Марс… ако е поза…
— Не е поза! Дагмар, наистина не знам какво да мисля. Това не е моята планета; представа си нямам от това място.
— Е, добре, ще ти обясня, нали ти обещах. Но ми е трудно да го запомня. Добре, значи ето как стоят нещата тук: през триста шейсет и четири дни в годината — триста шейсет и пет през високосните години — тук всичко или се изисква от тебе, или е забранено за тебе. „Златното правило“, както го нарича Върховият епископ — така бил разпоредил Господ. Но на празника на Каролита от залез до изгрев всичко е позволено. Каролита е светицата закрилница на уличните певци, курвите, циганите, скитниците, актьорите — на всички, които трябва да живеят извън градските стени. И затова на нейния празник… Шефе! Нали не смяташ да излизаш навън облечен така!
— И защо не?
Дагмар издаде звук, все едно й се доповръща. Обърнах се да видя за какво е цялата патърдия. Докторът си беше взел душ и се бе върнал — гол и надянал най-невероятния фалос, който някога бях виждала. Стърчеше право нагоре под голяма и плътна кръпка, покрита с гъсталак от кестеняви къдрици. Стърчеше поне трийсет сантиметра над тази къдрава основа. Беше дебел колкото китката ми и леко извит назад към косматия му корем.
Той „дишаше“ заедно с доктора и се накланяше с два и половина сантима напред при всяко вдишване. Гледах го с ужас и като омагьосана — така, както птичето гледа змията — и усетих как зърната ми настръхват. Махнете го оттук! Грабнете една пръчка и го убийте!
— Шефе, я отнеси тая тъпа играчка обратно в „Сиърс роубук“ и поискай да ти върнат парите, или… или… или ще го пусна в кенефа, така да знаеш!
— Ами пусни го и после ти ще плащаш на водопроводчика. Виж какво, Дагмар, смятам да вляза така вкъщи и искам да снимам лицето на Зенобия, като го види. После ще го махна… освен ако Зенобия не иска да отида с него на оргията на кмета. А сега си обличай костюма — трябва да вземем Дафи и асистента му. Хайде, размърдай си опашката, южняшката.
— Да ти пикам на физиономията, шефе.
— Ама да не би слънцето да е залязло толкова скоро? Морийн, ако правилно съм те разбрал, ти не си яла нищо днес. Ела да вечеряш с нас, та да обсъдим какво ще правиш по-нататък. По-добра готвачка от жена ми в града няма. Нали така, Дагмар?