Спящата кукла [bg]

Той затвори очи за момент, за да преодолее болката. Притисна с ръка раната от ножа, която се беше разкървавила при падането. Ухото го болеше по-силно, пулсираше от удара на Сам.

Мишлето…

„Мамка й!“

Облегна главата и рамото си на студената, влажна скала. Това като че ли облекчи болката му.

Питаше се дали един от преследвачите не е Катрин Данс. Ако беше така — а той бе почти сигурен — идването й в бунгалото не беше случайно. Беше се досетила, че не е откраднал нисана, за да бяга на север, а за да дойде тук.

Е, както и да е, тя нямаше повече да му се меси.

Да, труден е животът на полицая. Малчуганите прекарват дълго време сами, нали? Сигурно ще им е хубаво да си поиграят с някого…

Но как да действа сега?

Полицаят, който го гонеше, се приближаваше. Имаше само два начина да стигне до мястото, където се намираше в момента — скалист нос близо до плажа. Преследвачът трябваше или да се покатери по седемметрова скала и така да се изложи на куршумите на Пел, или, ако мине по пътеката, да се появи зад остър завой, което щеше да го направи идеална мишена.

Пел знаеше, че само ченге от спецслужбите би се пробвало по скалата, а преследвачът му едва ли си носеше екипировка за катерене. Трябваше да мине по плажа. Той се скри зад няколко канари, невидим както отгоре, така и от плажа, подпря пистолета си на един камък и зачака полицая да се покаже.

Нямаше да го убие. Само щеше да го рани. Може би в коляното. После, когато го обезвреди, щеше да го ослепи с ножа. Щеше да остави радиостанцията му наблизо, та да може да вика за помощ, да пищи от болка, да отвлече вниманието на другите ченгета. Това щеше да даде възможност на Пел да избяга в по-безлюдна част на гората.