Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Той измърмори нещо като отговор:
— Да, вярно. Забравих в какво ви обвиняваха.
— В заговори. Макар че справедливият бог знае, че съм невинна. Възможно ли е това? Кой ще седне да заговорничи с такова клето създание като мен?
Безнадеждната усмивка, с която каза тия думи, така го трогна, че той се разплака.
— Не се страхувам да умра, гражданино Евремонд, но не съм извършила нищо. Аз искам да умра, ако Републиката, която толкова ще ни облекчи нас, бедните, ще спечели от смъртта ми. И все пак не знам как е възможно това, гражданино Евремонд. Такова клето създание като мен!
Тя беше последното нещо, което сърцето му можеше да сгрее и да смекчи и то се изпълни с топлина към нещастното момиче.
— Чух, че са ви освободили, гражданино Евремонд. Надявах се, че е истина.
— Беше. Но отново ме арестуваха и осъдиха.
— Ако тръгна с вас, гражданино Евремонд, може ли да ви държа за ръка? Не се страхувам, но съм слаба и това ще ми даде сили.
Когато кротките очи погледнаха към него, той изведнъж прочете някакво съмнение в тях и после почуда. Стисна студените й измършавели от глад пръсти и долепи ръката й до устните си.
— За него ли ще умрете? — прошепна тя.
— За него, за жена му и детето му. Шшт! Да!
— О, нали ще ми позволите да хвана смелата ви ръка, чужденецо?
— Шшт! Да, бедна моя сестро. До последния миг.
Същите сенки, които падат рано следобед върху затвора, падат през същото това време и върху бариерата и тълпата при нея, когато една карета от Париж спира наблизо за проверка.
— Кои сте вие? Кой е вътре? Документите!
Документите се подават и прочитат.
— Александър Манет, лекар. Французин. Кой е той?
Ето го: този безпомощен, неразбираемо мърморещ, блуждаещ стар човек.
— Очевидно гражданинът доктор не е с ума си. Революционната треска май много му е дошла?
— Прекалено много.
— Хм! Мнозина страдат от нея. Луси. Дъщеря му. Французойка. Коя е тя?
— Това е тя.
— Очевидно това е тя. Луси, съпруга на Евремонд, нали?
— Да.
— Хм! Евремонд пътува за другаде. Луси, нейно дете. Англичанка. Това ли е тя?
— Тя и само тя.
— Целуни ме, дете на Евремонд. Сега си целунала един добър републиканец. Нещо ново в твоето семейство. Запомни го! Сидни Картън. Адвокат. Англичанин. Кой е той?
Той лежи там, в ъгъла на каретата. Също е посочен.
— Очевидно английският адвокат има припадък?
Изразяват се надежди, че ще се оправи на свежия въздух. Обяснява се, че той не е добре със здравето и е понесъл тежко раздялата с един приятел, който е в немилост пред Републиката.
— Това всички ли са? Не сте много. Мнозина са в немилост пред Републиката и трябва да погледнат през онова прозорче. Джарвис Лори. Банкер. Англичанин. Кой е той?
— Аз съм. Естествено, щом съм последен.
Това е Джарвис Лори, който е отговорил на всичките зададени въпроси. Това е Джарвис Лори, който е слязъл и стои, с една ръка опрян за каретата, и отговаря на група чиновници. Те бавно обикалят около колата и бавно се качват в купето, за да прегледат малкото багаж на покрива. Наоколо се въртят местни хора, приближават се плътно до вратата и с алчно любопитство зяпат вътре: едно малко дете, носено от майка си, протяга късата си ръчичка, за да пипне съпругата на един аристократ, който е отишъл на гилотината.
— Ето ви документите, гражданино!
— Може ли да тръгваме, гражданино?
— Може. Напред, кочияши! Добър път!
— Довиждане, граждани.
Първата опасност мина. Това пак са думи на Джарвис Лори и той стиска ръце и поглежда нагоре. Дилижансът е изпълнен със страх, плач и тежкото дишане на безжизнения пътник.
— Не вървим ли много бавно? Не можем ли да ги накараме да се движат по-бързо? — пита Луси и се притиска до стареца.
— Ще изглежда като бягство, мила моя. Не трябва много да ги пришпорваме. Може да възбуди подозрение.
— Обърнете се, обърнете се назад и вижте дали не ни преследват.
— Пътят е чист, скъпа моя. Досега никой не ни преследва.
Отминават къщи, на групи по две или три, самотни чифлици, порутени сгради, бояджийници, кожарски работилници и други подобни, открити поля и редици оголени дървета. Под нас е твърдият и неравен път, а от двете ни страни мека и дълбока кал. Понякога навлизаме в ограждащата ни кал, за да избегнем камъните, които тропат и ни разтърсват. Някъде се движим в коловози, другаде в мочурища. Тогава агонията на нетърпението ни е толкова силна, че в безумната си тревога и бързане искаме да слезем и да побегнем — да се скрием, да направим всичко, но не и да спираме.
Отново сме в открита местност, после пак сред порутени сгради, самотни чифлици, бояджийници, кожарски работилници и други подобни, къщи по две, по три, редици от оголели дървета. Дали онези хора не са ни измамили и не са ни върнали обратно по някой друг път? Това не беше ли същото място, през което вече минахме? Слава богу, не. Село. Погледнете назад, погледнете назад и вижте дали не ни преследват! Шшшт! Сменната станция.