Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Да, да, защо не — извика дърворезачът. — Всеки ден, във всякакво време между два и четири, даваше някакви сигнали — някой път с малкото, някой път сама. Знам какво знам. С очите си го видях.
Той правеше разни жестове, докато говореше, сякаш имитираше някои от различните сигнали, които никога не беше виждал.
— Явно заговор — каза Жак Трети. — Съвсем ясна работа.
— Съдът няма съмнения, нали? — попита мадам Дефарж, като обърна очи към него с мрачна усмивка.
— Разчитай на патриотичния съд, драга гражданко. Говоря от името на моите събратя — съдебни заседатели.
— Чакай да видим сега — каза мадам Дефарж и пак се замисли. — Чакай да видя още веднъж! Да пожаля ли тоя доктор заради мъжа си? Все ми е едно. Мога ли да го спася?
— Ще се брои за една глава — отбеляза Жак Трети тихо, — наистина нямаме достатъчно глави. Но според мене ще бъде жалко.
— Но той даваше сигнали заедно с нея, когато я видях — упорствуваше мадам Дефарж. — Не мога да говоря за едното, без да спомена другото. Не мога да мълча и да оставя целия случай на този дребосък тук. Мен също ме бива за свидетелка.
Отмъщението и Жак Трети се надпреварваха в разпалени изявления, че тя е най-възхитителната и прекрасна свидетелка. Дребничкият гражданин, за да не остане по-назад, я обяви за небесен свидетел.
— Той трябва да поеме риска — каза мадам Дефарж. — Не, не мога да го спася. Вие сте заети в три часа. Трябва да гледате екзекуциите. А ти?
Въпросът беше отправен към дърворезача, който бързо отговори утвърдително. Той се възползува от случая и заяви, че е пламенен републиканец и ще бъде най-нещастният републиканец, ако нещо му попречи на удовлетворението да изпуши следобедната си лула, наблюдавайки смешния народен бръснач. Той така жестикулираше, че човек можеше с подозрение да си помисли (тъмните очи на мадам Дефарж го гледаха с презрение), че по цял ден трепери от страх за собствената си кожа.
— Аз също — каза мадам — ще бъда там за тая работа. След като свърши, да речем, в осем вечерта, ти ще дойдеш при мене в Сент Антоан и заедно ще дадем сведения срещу тези хора в моя район.
Дърворезачът отговори, че ще бъде горд и поласкан да придружи гражданката. Тя го погледна, той се смути, отбягна погледа й като малко кученце и се върна при дървата си, където скри смущението си върху дръжката на триона.
Мадам Дефарж направи знак на заседателя и Отмъщението да се приближат до вратата и им обясни плана си по-нататък:
— Тя сега ще си е в къщи и ще очаква момента на неговата смърт. Ще страда и ще го оплаква. Състоянието й ще бъде противозаконно. Ще изпитва съчувствие към враговете на Републиката. Ще отида при нея.
— Каква възхитителна жена. Каква прекрасна жена! — възкликна Жак Трети в екстаз.
— Ах, скъпа моя! — извика Отмъщението и я прегърна.
— Вземи ми плетката — каза мадам Дефарж, като я подаде в ръцете на своя лейтенант — и я остави на мойто място. Запази ми стола. А сега отивай право там, защото днес сигурно ще има повече хора от обикновено.
— С готовност ще се подчиня на заповедите на моя началник — каза Отмъщението охотно и я целуна по бузата. — Нали няма да се бавиш?
— Ще бъда там, преди да започнат.
— И преди да дойдат каруците. Гледай да си там, преди да дойдат каруците, душице моя — каза Отмъщението, като извика след нея, тъй като тя вече беше излязла на улицата.
Мадам Дефарж леко махна с ръка, за да покаже, че е чула и че ще се върне навреме, и закрачи в калта, като заобиколи ъгъла на затвора. Отмъщението и съдебният заседател гледаха след нея и се възхищаваха на хубавата й фигура и превъзходните й морални качества.
Тогава имаше много жени, които времето беше жестоко деформирало. Но нямаше по-безжалостна жена, която будеше такъв страх, от онази, която сега вървеше по улицата. Със силен и безстрашен характер, с бърз и проницателен ум, с голяма решителност, с онази красота, която не само придава на притежателя й твърдост и омраза към другите, но и инстинктивно им внушава тези качества. При всички обстоятелства тя щеше да изплува в тия смутни времена. От ранно детство закърмена с остро чувство за несправедливост и закоравяла омраза към едно съсловие, събитията я бяха превърнали в тигрица. У нея нямаше капка милост. Ако някога е имала някаква добродетел, тя отдавна беше изчезнала у нея.
За нея не значеше нищо, че някакъв невинен човек трябваше да умре заради греховете на своите деди. Тя не виждаше него, а тях. За нея не значеше нищо, че съпругата му ще остане вдовица, а дъщеря му — сираче. Това не беше достатъчно наказание, защото те бяха естествените й врагове и плячка и като такива нямаха право да живеят. Безнадеждно беше да й се молят, защото у нея нямаше никаква милост дори към самата себе си. Ако я убиеха по улиците по време на някоя схватка, в каквито често участвуваше, тя нямаше да изпита съжаление към себе си. Ако утре я изпратеха под брадвата, тя нямаше да иде със сломено сърце, а по-скоро със свирепото желание да си смени мястото с човека, който я е изпратил.