Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
За щастие бонето й беше с воалетка, иначе сигурно щяха да я спрат на улицата. За щастие физиономията н беше така особена, че не придоби неузнаваем вид. И двете неща й бяха необходими, защото по лицето й имаше дълбоки следи от пръсти, косата й беше разчорлена, а роклята й (набързо нахлузена с треперещи ръце) беше развлечена и раздърпана по хиляди начини.
Като мина по моста, тя хвърли ключа в реката. Пристигна при катедралата няколко минути по-рано от своя придружител и докато го чакаше, си помисли какво би станало, ако ключът вече е попаднал в нечия мрежа, ако са го познали, ако са отворили вратата и са намерили трупа, ако я спрат на входа и я изпратят в затвора и я обвинят в убийство. Докато мислеше тъй развълнувано, придружителят се появи, качи я и я отнесе.
— Има ли някакъв шум по улиците? — го попита тя.
— Обикновените шумове — отговори мистър Крънчър, като я погледна изненадано заради въпроса и вида й.
— Не ви чувам — каза мис Прос. — Какво казахте?
Напразно мистър Крънчър се опитваше да повтори онова, което бе казал, Мис Прос не можеше да го чуе. „Тогава ще поклатя глава — помисли си изумен мистър Крънчър. — Поне ще ме види.“
Тя го видя.
— А сега има ли някакъв шум по улиците? — скоро пак попита мис Прос.
Отново мистър Крънчър поклати глава.
— Не чувам нищо.
— За един час е оглушала — каза умислено мистър Крънчър и се разтревожи много. — Какво ли й се е случило?
— Чувствувам — каза мис Прос, — като че ли нещо блесна и изтрещя, и този трясък е последният звук, който чух в живота си.
— Проклет да съм, май нещо й е станало — каза мистър Крънчър, още по-смутен. — Какво ли е взела за кураж? Чуйте! Ония страшни двуколки трополят. Това чувате, нали, мис?
— Нищо не чувам — отговори мис Прос, понеже видя, че той й говори нещо. — О, добри човече, най-напред имаше силен трясък, после дълбока тишина и тази тишина още стои и не се променя и никога няма да се промени, докато съм жива.
— Щом не може да чуе как трополят тия страшни двуколки, които вече са много близо до края на пътя — си каза мистър Крънчър, като погледна през рамо, — значи, никога няма да чуе нищо на тоя свят.
И наистина тя никога нищо повече не чу.
ГЛАВА XV
СТЪПКИТЕ ЗАГЛЪХВАТ ЗАВИНАГИ
По парижките улици трополят колите на смъртта — глухо и дрезгаво. Шест двуколки пренасят дневната дажба вино на Гилотината. Всички кръвожадни и ненаситни чудовища, които човешкото въображение е родило от момента, когато се е появило, сега са се слели в едно произведение — Гилотината. И все пак в цяла Франция при цялото разнообразие от почви и климат нито една тревичка, нито един лист, нито един корен, нито една клонка или семка пипер няма да израснат при по-добри условия от тия, които предизвикаха този ужас,
Потъпчете човечността още веднъж, със същите чувства, и тя ще се изкриви в същите измъчени форми. Посейте същото семе на алчна разюзданост и подтисничество още веднъж и то положително ще даде същия плод.
Шест каруци трополят по улиците. Направи ги пак каквито бяха, о, всесилни магьоснико Време, и те ще станат карети на абсолютни монарси и екипажи на феодали-благородници; отново ще има тоалети на бляскави куртизанки, църкви, които не са „домове на отца ми“, а бърлоги на крадци и колиби на милиони гладуващи селяци. Не. Великият чародеец, който величествено гради предначертания порядък на Създателя, никога не се връща назад. „Ако се преобразиш по волята божия — казват мъдреците на омагьосаните в арабските приказки, — запази образа си! Но ако си приел този лик чрез обикновена и нетрайна магия, стани пак такъв, какъвто беше!“ Неизменни и безнадеждни, каруците трополят напред.
Мрачните колелета на шестте коли се въртят, сякаш орат по някаква дълга крива бразда, която минава през тълпите по улицата. Купчини от човешки лица се отхвърлят ту на една, ту на друга страна и плуговете вървят напред. Постоянните обитатели на къщите са тъй свикнали с гледката, че ръцете продължават да работят, докато очите оглеждат лицата на жертвите. Тук-там са дошли гости, за да присъствуват на зрелището. Със самодоволството на музейни уредници или професионални тълкуватели домакините сочат с пръст към някоя кола и обясняват кой е минал вчера или онзи ден.