Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Благодарение на тази предвидливост той се надяваше да вижда всичко, като сам остава невидим.
Този млад човек, когото читателят безспорно позна, беше все същият Анри дьо Бушаж, сблъскал се отново по волята на съдбата с жената, от която се бе заклел да бяга.
След своята беседа с Реми пред прага на тайнствената къща — казано другояче, след краха на всичките си надежди — Анри се върна в дома на семейство Жоайоз с твърдото намерение да напусне този свят.
Във Фландрия се водеше война: брат му Ан, адмирал дьо Жоайоз, командуваше флот и би могъл да му предостави възможност за достойно оттегляне от живота. Анри не мисли дълго: на следващата вечер, двадесет часа след заминаването на Реми и неговата господарка, той тръгна на път.
В писмата от Фландрия се говореше за предстоящ щурм на Антверпен. Анри се надяваше да стигне навреме. Приятно му бе да мисли, че поне ще умре с шпага в ръка, в прегръдките на брат си, под крилото на френското знаме.
Когато Анри, потънал в тези скръбни размисли, видя върха на Валансьонската камбанария, в града удари осем часът; като си спомни, че по това време градските врати се затварят, той пришпори коня си и за малко не събори един конник, спрял, за да затегне седлото на своя кон.
Анри не беше от онези знатни нахалници, които безсъвестно тъпчат всеки, който няма герб. Той се извини на непознатия; онзи понечи да се огледа, но тутакси извърна глава.
Анри трепна от изненада и се опита безуспешно да спре коня, който препускаше с всички сили.
„Полудявам — каза си той, — Реми във Валансьон! Същият този Реми, когото оставих преди четири дни на улица Бюси! Реми сам, без своята господарка — но с него, струва ми се, има някакъв юноша! Наистина скръбта погубва разума ми!“
Анри продължи пътя си и влезе в града. Спря коня си пред първата попаднала му странноприемница, хвърли поводите на коняря и седна на пейката до вратата в очакване да му приготвят стаята и вечерята.
Изведнъж той видя пред себе си същите пътници; сега те яздеха един до друг. Анри забеляза, че този, когото бе взел за Реми, често се оглежда.
— Този път — прошепна Анри — не бъркам: това е Рами. Не искам повече тази неопределеност, веднага трябва да изясня всичко.
Щом взе това решение, Анри стана и тръгна по главната улица на града след пътниците, но никъде не ги видя.
Обиколи всички странноприемници и накрая някой му каза, че видял как двама пътници пристигат в един западнал хан на улица Бефроа.
Дьо Бушаж успя да стигне там, когато стопанинът вече се канеше да затваря вратата.
Разпознавайки в миг в пристигналия млад мъж знатна особа, съдържателят се втурна да му предлага стая и всякакви услуги, а в това време Анри зорко се вглеждаше в дъното на коридора; в светлината на лампата, която държеше една слугиня, той успя да види Реми да се качва по стълбата.
На следващия ден Анри стана в зори, като се надяваше да се срещне с двамата пътници при отварянето на градските врати; той бе поразен, като чу, че през нощта двама непознати са помолили губернатора за разрешение да напуснат града и въпреки всички правила то им било дадено веднага.
Бяха тръгнали около един след полунощ и по такъв начин бяха спечелили цели шест часа. Анри трябваше да навакса загубеното време; той препусна в галоп, в Монс настигна пътниците и ги изпревари.
Отново видя Реми, който, за да го познае, би трябвало да стане магьосник. Анри се бе преоблякъл въз войнишки дрехи и бе купил друг кон.
В първата странноприемница, в която бяха отсядали двамата спътници, той започна да разпитва настойчиво за тях, а тъй като към въпросите си добавяше и нещо, на което не можеше да се устои, накрая научи, че спътникът на Реми е млад човек, много красив, но много тъжен и не се оплаква от умора.
Анри трепна от поразила го светкавична мисъл.
— Дали не е жена? — попита той.
— Възможно е — отговори собственикът на странноприемницата, — сега оттук минават много жени, преоблечени като мъже — в този вид те по-лесно попадат във фламандската армия при мъжете си.
Това обяснение бе най-тежкият удар за Анри.
Излиза, че като говореше за неугасващата скръб на непознатата, Реми беше лъгал; излаза, че бе измислил вечната любов, потопила господарката му в неутешима скръб, — измислил я беше, за да се отърват от човека, който ги следеше упорито.
— Е, какво — си каза Анри, — ще дойде време за обяснение и ще обвиня тази жена за всичките й хитрини, които я принизяват до най-посредствените представителки на нежния пол.
При мисълта, че може да загуби и тази любов, и тези мечти, които го убиваха, юношата скубеше косите си, защото, както се казва, по-добре с умъртвено сърце, отколкото с опустошено.