Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
След като си спомни дните на мъчително очакване и безсъние, прекарани пред дома, където бяха глухи за неговите молби, той си помисли, че все пак положението му сега е по-добро, отколкото в Париж, защото сега понякога я виждаше, чуваше любимия глас. И Анри легна под върбите, склонили над къщата гъстите си клони; с неизразима печал той слушаше ромона на водата, която струеше редом с него.
Изведнъж той трепна: поривът на северния вятър донесе до него грохот от оръдейни залпове.
„Закъснях — щурмът на Антверпен е започнал“ — с тревога си помисли той.
Първото желание на Анри бе да скочи, да яхне коня и да препусне натам, откъдето се донасяше шумът от битката. Но това би означавало да се раздели с Диана и да умре, без да разреши своите съмнения.
Ако пътищата им не се бяха пресекли, Анри би продължил неизменно към своята цел, без да се оглежда назад, без да въздиша по миналото и да съжалява за бъдещето, но неочакваната среща породи у него съмнения, а заедно с тях — нерешителност. Той остана.
Два часа той лежа, заслушан в далечната стрелба и озадачен какво биха могли да означават мощните залпове, които от време на време заглушаваха всичко останало.
Беше далече от мисълта, че те означават гибелта на корабите на брат му, взривени от неприятеля. Накрая, около два часа през нощта, шумът започна да стихва; към два и половина настъпи пълна тишина.
„В този час — си каза дьо Бушаж — Антверпен е превзет, моят брат е победил; след Антверпен идва Гент, след Гент — Брюге и скоро ще ми се представи случай да умра достойно. Но преди смъртта си искам да науча, в името на какво тази жена отива във френския лагер.“
Дьо Бушаж бе оборен от дрямка, срещу която в края на нощта човек е безсилен, но изведнъж конят му, който пасеше наблизо, започна да мърда уши и да цвили.
Анри отвори очи.
Конят вдишваше вятъра, който със зазоряването се промени рязко и сега духаше от югоизток.
— Какво ти става, верни приятелю? — попита младежът, като скочи на крака и ласкаво потупа коня по шията.
Като че ли животното разбра думите му: сякаш за да отговори на своя стопанин, то рязко се извърна към Льор и като раздуваше ноздри, започна да се вслушва напрегнато.
— Така, така! — промълви Анри. — Изглежда, че работата е по-сериозна, отколкото си мислех; вероятно някъде скитат вълци, нали те винаги следват войските и изяждат труповете.
Конят изцвили, наведе глава и понечи да се втурне на запад, но Анри успя да хване юздата и да го спре.
Но след минута той чу това, което преди него бе доловил със своя чувствителен слух конят.
Немлъкващ шум, подобен на шума на вятъра, изглежда, се носеше отвсякъде.
„Какво е това? — питаше се Анри. — Вятър? Не, не е вятър. Може би това е маршът на огромна армия? Не, не, тогава бих различил шума от стъпки, от звън на оръжие, гласове.“
Като нарастваше непрекъснато, шумът се превърна в непрестанно страшно бучене, сякаш някъде далече хиляди оръдия трополеха по паважа.
Такова предположение мина през ума му, но Анри веднага го отхвърли.
„По тези места — си каза той — няма павирани пътища, а и в цялата армия едва ли има хиляда оръдия.“
Шумът се приближаваше; Анри препусна в галоп и се изкачи на близкия хълм.
— Какво виждам! — възкликна той, щом се изкачи горе.
Това, което видя, конят бе усетил по-рано. На хоризонта, от край до край, се разстилаше равна, мътнобяла ивица, която се разпростираше като постоянно размотаващо се парче плат.
Младежът все още не можеше да проумее какво е това странно явление, когато изведнъж, обърнал отново поглед към току-що напуснатото от него място, видя, че ливадата е залята от вода, а ручеят е излязъл от бреговете си и без видима причина наводнява тръстиката, която преди четвърт час се виждаше ясно на двата, бряга.
Водата бавно настъпваше към къщичката.
— Нещастен глупак! — възкликна Анри — Как не се сетих веднага: това е вода! Фламандците са разрушили бентовете!
Той се хвърли към къщата, заудря вратата и закрещя:
— Отворете, отворете!
Никой не отговори.
— Отворете, Реми! — закрещя още по-силно младежът, загубил самообладание от ужас. — Това съм аз, Анри дьо Бушаж! Отворете!
— О! Няма защо да казвате името си, графе — отговори Реми, — аз ви познах отдавна; но ви предупреждавам: ако разбиете вратата, ще ви посрещна с пистолет в ръка.
— Значи не искаш да разбереш, безумецо! — крещеше отчаяно Анри. — Вода! Вода! Вода!
— Не разправяйте измислици, графе! Повтарям: ще влезете тук само през моя труп.
— Е, тогава аз ще мина през него! — извика Анри. — В името на вашето спасение ми отвори!
— Не!
Младият мъж се огледа наоколо и забеляза тежък камък, подобен на тези, които, както разказва Омир, Аякс Теламонид бил хвърлил по своите врагове; той хвана камъка, вдигна го високо над главата си и го запрати със замах във вратата — тя се пръсна на парчета.