Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Самият Реми се скри зад крайпътния стълб и зачака.
Диана почука на вратата на странноприемницата, зад която по отдавнашен фламандски обичай дремеше слугиня с широки рамене и силни ръце.
Слугинята тутакси отвори входната врата и радушно посрещна пътешественика или по-точно пътешественичката. След това отвори на конете широката сводеста порта и те се втурнаха през нея, усетили конюшнята.
— Аз чакам своя спътник — каза Диана, — ще поседя край огъня; няма да си лягам, докато той не дойде.
В това време Реми причакваше конника, за чието присъствие бе предупреден от конския тропот по пътя.
Реми видя как той стигна до уличката и като зърна фенера, забави ход; очевидно се колебаеше — да продължи ли пътя си, или да се насочи към странноприемницата.
Реми стисна ножа. „Да, това е той — си каза верният слуга. — Той е тук, в този край, и отново ни преследва. Какво иска?“
Конникът скръсти ръце на гърдите си; конят дишаше тежко и протягаше шия.
Конникът стоеше безмълвен; лесно бе човек да се досети, че се пита дали да се върне, напред ли да препусне, или пък да почука в странноприемницата.
— Те са продължили — промълви пътникът. — Е, какво, тогава на път!
И като дръпна юздата, той продължи своя път.
„Утре — мислено реши Реми — ще тръгнем по друг път.“
Той се присъедини към Диана, която го чакаше с нетърпение.
— Е, какво — шепнешком попита тя, — преследва ли ни някой?
— Никой, аз греша. Освен нас на пътя няма никого, можете да спите съвсем спокойно.
— О! Не ми се спи, Реми, вие знаете това.
— Тогава поне вечеряйте, госпожо, от вчера не сте яли.
— На драго сърце, Реми.
Отново събудиха нещастната слугиня; тя се отнесе към това така добродушно, както и първия път; като разбра какво се иска от нея, тя извади от бюфета пушен бут, печен заек и сладко. След това донесе кана с пенлива бира. Реми седна на масата до своята господарка, взе хляб и започна да яде, отпивайки бира.
— А месото? — попита слугинята. — Защо не си взимате от месото, господине?
— Благодаря, дете мое, не искам.
Слугинята плесна с ръце, изразявайки по този начин учудването си от необичайната умереност на непознатия.
Като разбра, че този жест на слугинята изразиха известно разочарование, Реми хвърли на масата сребърна монета.
— О, Господи — възкликна слугинята, — не ми е нужно толкова, за двамата дължите шест дение.
— Оставете за себе си монетата, мила — каза пътешественичката. — Ние двамата, брат ми и аз, ядем малко, но съвсем не бихме желали от това да пострада вашият доход.
— Кажете, дете мое — попита Реми, — има ли друг път оттук за Мехелен?
— Има, господине, но много лош; затова пък… главният път е много хубав.
— Знам, дете мое, знам. Но трябва да пътувам по другия.
— Е, какво… исках само да ви предупредя, защото вашият спътник е жена и този път за нея ще бъде двойно по-тежък, особено сега.
— Защо, дете мое?
— Защото тази нощ сума народ от колиби и селища отива към околностите на Брюксел.
— Кой се преселва?
— Всички, които живеят в колиби, селца, градчета, където няма нито бентове, нито укрепления.
— Много е странно — промълви Реми.
— Ние също ще заминем на зазоряване — продължи слугинята, — всички от нашия град ще заминат. Вчера в единадесет часа през нощта по каналите и междуселските пътища подкараха целия добитък към Брюксел; ето защо на този път, за който ви казах, сега сигурно не можеш да се разминеш от коне, талиги и хора.
— Защо не вървят по главния път?
— Не знам: такава е заповедта.
Реми и неговата спътничка се спогледаха.
— Но ние можем да пътуваме по другия път, нали? Все пак отиваме в Мехелен!
— Мисля, че, да, само ако не предпочетете да тръгнем както всички за Брюксел.
Реми погледна своята спътничка.
— Не, не, да тръгваме веднага за Мехелен! — скочи Диана.
Конете не бяха разседлани още; Реми помогна на спътничката си да стъпи в стремето, след това сам яхна коня — и утрото ги завари вече на брега на Диле.
Глава 4
Опасността, която безпокоеше Реми, не бе ги отминала напълно, тъй като разпознатият от него през нощта конник, като измина четвърт левга от Вилворд и не видя никого на пътя, се убеди, че тези, след които яздеше, бяха спрели в този град.
Вероятно понеже се стараеше да остане по възможност незабелязан от двамата спътници, той не се върна, а полегна на ливадата от детелини, като остави коня си в един от дълбоките ровове, разделящи пасбищата във Фландрия.