Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Щом е така — отговори Реми, — тръгваме!
И той пришпори своя кон, без да каже дума повече. Диана го последва, а Анри дьо Бушаж, който беше спрял едновременно с двамата конници, също потегли.
Глава 5
С напредването на пътниците местността придобиваше все по-странен вид. Никъде по ливадите не пасяха крави; никъде не се виждаха стада с овчари, нито кози, покатерили се по живия плет, за да достигнат зелените филизи на бодливите храсти и дивото грозде; никъде не се виждаше орач със своето рало; никъде не минаваше амбулантен търговец с тежък вързоп на гърба; никъде не звучеше меланхоличната песен на северняка колар, бавно стъпващ до натоварената догоре талига.
Докъдето и да стигнеше човешкият поглед в тези покрити със сочна растителност равнини, по хълмовете сред високата трева, до подстъпите към горите — навсякъде цареше безлюдие, не се чуваше човешки глас.
Свечеряваше се; обзет от смътна тревога, Анри инстинктивно усещаше, че двамата спътници пред него са в плен на същото чувство, и питаше въздуха, дърветата, небесната далечина и даже облаците за причината на това загадъчно явление.
Падна нощ, мрачна, хладна; проточено зави северозападният вятър и този вой в безкрайните простори беше по-страшен от безмълвието, което го бе предшествувало.
Реми хвана поводите на коня на своята спътничка и го спря:
— Госпожо, известно ви е, че никога не съм знаел какво е страх, но сега трябва да ви призная като на изповед; за първи път в живота си се боя…
Диана се обърна; най-вероятно не бе доловила опасните признаци.
— Той все още ли е тук? — попита тя.
— О! Сега проблемът не е в него — отговори Реми. — Не, опасността, която усещам около нас, която се приближава, е от друго естество: тя е неизвестна и затова ме плаши.
Диана поклати глава.
— Погледнете, госпожо — заговори отново Реми, — виждате ли в далечината тези върби? До тях има къща. Моля ви, да отидем там; ако има хора, още по-добре: ще ги помолим да ни подслонят; ако е изоставена, ще се настаним в нея.
Тревогата на Реми, треперещият му глас принудиха Диана да отстъпи.
След няколко минути пътниците почукаха на вратата на къщата, приютена под сянката на старите върби. Наблизо ромолеше ручей, който се вливаше в река Нета. Зад къщичката, построена от тухли и покрита с керемиди, имаше малка градинка, оградена с жив плет.
Наоколо бе пусто, безлюдно, изоставено.
Никой не отговори на продължителното, настойчиво чукане на пътниците.
Без да му мисли много, Реми извади нож, отряза един клон от върбата, напъха го между вратата и ключалката и натисна силно.
Вратата се отвори.
Реми влезе стремително в къщата. Каквото и да подхванеше сега, той действуваше с трескава бързина. Бързо въведе своята спътница в къщата, затвори вратата и дръпна тежкото мандало.
Реми не се задоволи само с намирането на подслон за своята господарка, а й помогна да се настани по-удобно в единствената стая на втория етаж, където напипа в тъмнината креват, стол и маса.
Като се поуспокои, той слезе долу и през пролуките между капаците на прозорците се зае да следи действията на граф дьо Бушаж, който след тяхното влизане в къщата веднага се приближи към нея.
Размишленията на Анри бяха мрачни и съответствуваха напълно на мислите на Реми.
„Без съмнение — мислеше той — страшна опасност е надвиснала над Фландрия, опасност неизвестна за нас, но известна на жителите и селяните, примиращи от страх, търсят спасение в градовете.“
Но граф дьо Бушаж бе обезпокоен от по-различни мисли.
„Каква работа биха могли да имат Реми и неговата господарка по тези места? — се питаше той. — О! Аз ще разбера това; дойде време да заговоря тази жена и да свърша с тези съмнения завинаги. Никога досега не съм имал такъв благоприятен случай!“
Той понечи да тръгне към къщата, но спря веднага.
„Не, не — каза си Анри, поддал се изведнъж на колебания, в плен на които често изпадат влюбените, — не, ще страдам докрай. Нима тя не е свободна да постъпва, както намери за нужно? Нима съм сигурен, че тя знае каква небивалица е съчинил за нея този негодник Реми? Той единствен трябва да отговаря пред мен за твърдението си, че тя уж не обичала никого! Но и тук трябва да бъдем справедливи: нима този човек е длъжен да издаде пред мен тайната на своята господарка? Не, не! Мъката ми е безнадеждна и най-страшното е, че не мога да обвиня никого за нея. За да бъде отчаянието ми пълно, липсва само едно — да науча цялата истина и да видя как тази жена след пристигането си в лагера се хвърля в прегръдките на някой от намиращите се там благородници.“