Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
И притискайки непознатия, той нанесе два или три удара, единият от които попадна в отвора на спуснатото забрало.
— Ще те убия! — мълвеше младият мъж.
Непознатият се канеше да нападне на свой ред, но тогава пристигна ездач и му пошепна на ухото:
— Монсеньор, прекратете тази схватка: вашата намеса е необходима ето там.
Непознатият погледна в посоката, показана му от пратеника и видя че редовете на фламандците се огъват под натиска на калвинистката конница.
— Наистина — каза той мрачно, — ето тези, които търсех.
След четвърт час французите започнаха да се отдръпват по цялата линия.
Господин дьо Сент-Енян вземаше всички мерки неговите хора да отстъпват по възможност организирано.
Но от града излезе, последният, съвсем свеж отряд — конница от петстотин души, пехота от две хиляди — и атакува изтощената, вече отстъпваща армия. Този отряд се състоеше от стари воини на принц Орански, воювали някога с херцог Алба, с дон Хуан, с Реквезенс и Александър Фарнезе.
Французите бяха принудени да напуснат бойното поле и да отстъпят по суша, понеже флотът, на който се разчиташе в случай на поражение, беше унищожен.
Въпреки хладнокръвието на вождовете и храбростта на войниците сред французите започна неописуемо безредие.
Точно тогава непознатият начело на своя отряд, който не беше изразходвал силите си в боя, налетя върху бягащите и отново срещна в ариергарда Жоайоз с неговите моряци, две трети от които вече бяха паднали като храбреци.
От своя страна фламандците, свалили броните по настояване на този, когото наричаха монсеньор, преследваха армията на Анжуеца, без да й дават нито минута почивка.
При вида на този чудовищен разгром в сърцето на непознатия трепна нещо подобно на разкаяние.
— Достатъчно, господа, достатъчно — каза на френски той на своите хора. — Тази вечер ги прогониха от Антверпен, след седмица ще ги прогонят от Фландрия; да не молим за повече Бога на войната!
— А! Той е французин! Французин! — възкликна адмиралът. — Аз познах, той е предател! Бъди проклет и нека те порази смъртта, която заслужават предателите!
Това гневно проклятие очевидно смути този, който не трепна пред хиляди шпаги; той обърна коня си… и победителят побягна едва ли не със същата бързина, с която бягаха победените.
Но отстъплението на един-единствен враг не промени положението на бойното поле; страхът е заразителен, той успя да обхване цялата армия и под въздействието на тази безразсъдна сила войниците бягаха, колкото им държат краката.
Всичко това ставаше по времето, когато по заповед на монсеньора се отваряха бентовете и шлюзовете. От Лиер до Мехелен всяка рекичка, всеки канал, излезли от своите брегове, потопяваха низините в бушуваща вода. Бегълците обаче още нищо не подозираха.
Жоайоз нареди на своите моряци да спрат за нощуване; бяха останали общо осемстотин души и само сред тях след този разгром се бе запазило някакво подобие на дисциплина.
Начело на бягащата войска беше херцог д’Анжу; яздейки отличен кон в компанията на слугата, който водеше за юздата друг кон, той се движеше бързо, като че ли нямаше никакви грижи.
— Той е негодник и страхливец — казваха някои.
— Той е храбрец и поразява със своето хладнокръвие — говореха други.
Почивката продължила от два до шест сутринта, даде на хората сили, за да продължат отстъплението.
Но нямаше и помен от нещо за ядене.
Всички се надяваха да намерят подслон в Брюксел: този град се бе подчинил по-рано на херцог д’Анжу и там той имаше много привърженици.
В Брюксел, тоест на някакви си осем левги от мястото, където се намираше разбитата френска войска, можеше да се намери храна, удобни квартири, а след това да се възобнови прекъснатата кампания.
Като спря между Гебокен и Гекгут, херцог д’Анжу се разпореди закуската да бъде поднесена в една селска колиба. Съдейки по всичко, нейните жители я бяха напуснали предната вечер; в огнището още тлееше огън.
Решили по примера на своя предводител да се подкрепят, войниците и офицерите започнаха да търсят наоколо, но скоро с учудване и страх установиха, че всички къщи са празни и жителите, отивайки си, са отнесли със себе си почти всички припаси.
Господин дьо Сент-Енян лично огледа три къщи, когато му съобщиха, че на две левги в диаметър, с други думи — в цялата местност, заета от френските войски, няма жива душа.
Като чу тази вест, господин дьо Сент-Енян се намръщи и направи своята привична гримаса.
— На път, господа, на път! — призова той своите офицери.
— Но, генерале — възразиха те, — капнали сме, умираме от глад.
— Да, но сте живи, а ако останете тук още един час, сигурно ще сте мъртви; може би и сега вече е твърде късно.