Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
Там стоеше слугата на Сесил. Той безмълвно й показа едно писмо. Когато Летиша посегна да го вземе, той го дръпна от ръката й. Тя повдигна вежди в сполучливо подражание на нетърпението на Елизабет, и отстъпи назад.
Елизабет пристъпи напред да вземе писмото. Слугата се поклони.
— Колко време ви отне да стигнете до тук? — попита Елизабет. — Откога са новините?
— От три дни, ваша светлост — каза мъжът с нов поклон. — На Големия Северен път ни чакат коне, а моят господар ни нарежда да ги сменяме, за по-гол яма бързина. Сведохме нужното време до три дни. Никой не получава новините по-бързо от вас.
— Благодаря ви — каза Елизабет и го отпрати с махване на ръка. Летиша затвори вратата след него и отиде да застане до рамото на Елизабет.
— Ти се дръпни назад — каза Елизабет.
Летиша се оттегли, а Елизабет счупи печата и разтвори писмото върху писмената си маса. Държеше шифъра заключен в едно чекмедже. Започна да разшифрова изпратения от Сесил анализ на ползата от убийството, после се облегна назад и се усмихна, когато разбра, че той й казваше — по своя заобиколен начин — че французите скоро ще загубят изключителния си политически водач в Шотландия.
— Добри новини? — попита Летиша Нолис.
— Да — каза кратко Елизабет. — Така мисля. „Лоши новини за младата кралица на шотландците, която ще изгуби майка си“, помисли си тя. „Но някои от нас са живели без майка цял живот. Нека узнае какво е да бъдеш сама. Нека узнае, че трябва да се бори за кралството си, както аз трябваше да се боря за моето. Няма да проявя жалост към кралицата на шотландците“.
Щом жените се оттеглиха и компаньонката на Елизабет заспа, тя се надигна от леглото, разреса косата си, и отключи тайната врата между двете свързани стаи. Робърт я чакаше, с подредена за вечеря маса и запален огън. Той на мига бе поразен, че руменината се беше върнала в бузите й, а усмивката — на устните й, и приписа заслугата за всичко това на себе си.
— Изглеждаш по-добре — каза той, като я взе в обятията си и я целуна. — Бракът ти приляга.
— Чувствам се по-добре. — Тя се усмихна. — Чувствам се така, сякаш вече не съм сама.
— Не си сама — зарече й се той. — Имаш съпруг, който да поеме бремето вместо теб. Никога вече няма да бъдеш сама.
Тя издаде лека въздишка на облекчение, остави го да я придърпа до един стол пред огъня, и прие чаша вино, която той й наля. „Няма да бъда сама“, помисли си тя. „А Мери, кралицата на шотландците, ще остане без майка“.
Сесил и мосю Рандан очевидно не можеха да постигнат съгласие по никакъв въпрос — нито дори по приготовленията за пътуването си от Нюкасъл до Единбург. Томас Хауърд настояваше свитата на мосю Рандан да бъде намалена, преди той да поеме през границите, но френският емисар се държеше като човек, който знае, че води преговори, които ще донесат победа на неговата страна, и не желаеше да отстъпи по никой въпрос.
Макар че Мари дьо Гиз се намираше под обсада в една предимно враждебна страна, нужна беше мощта на цялата английска армия, за да я задържи в замъка Лийт, а целият английски флот беше на котва в залива на Форт, снабдявайки войската със запаси. Французите обаче имаха огромни резерви и огромна хазна, които можеха да бъдат изправени срещу Англия. Възможността за нападения над пристанищата на юг, докато цялата войска на Англия беше заета в Шотландия, будеше Сесил през повечето нощи и го караше да обикаля бойниците в Нюкасъл, сигурен, че обсадата трябва да бъде прекратена — и то прекратена скоро.
Въпреки цялото си вежливо спокойствие пред френския пратеник, Сесил знаеше, че играе за самото оцеляване на Англия при почти несъществуващи шансове.
Веднага щом бяха готови да тръгнат за Единбург, мосю Рандан прати вест до замъка Лийт да съобщи, че ще посетят регентката за указания, преди да е изтекла седмицата. В отговор вестителят съобщи, че Мари дьо Гиз е болна от воднянка, но ще приеме френския пратеник, и ще му даде указанията относно споразумението.
— Вярвам, ще разберете, че си имате работа с човек, с когото трудно се преговаря — каза мосю Рандан, като се усмихна на Сесил. — Самата тя е Гиз, знаете, съвсем чистокръвна. Няма да бъде склонна да предаде кралството на дъщеря си на нашественици.
— Ние искаме само споразумение френските войски да не окупират Шотландия — каза спокойно Сесил. — Не ние сме нашествениците тук. Тъкмо обратното. Ние защитаваме шотландците от инвазия.