Любовникът на девицата

Слугата му, изкачил стълбите, се поколеба на най-горното стъпало, като се опитваше да види господаря си в здрача. Сесил вдигна ръка и мъжът тръгна към него.

— Писмо от нейно величество.

Сесил кимна и го взе, но не го отвори веднага. Тя знаеше, че той е близо до сключването на споразумение: в това писмо сигурно му изказваше благодарност за услугите му, обещавайки му своята обич и неговата награда. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че Англия бе на ръба на катастрофата с тази война в Шотландия. Тя знаеше, както никой друг, че никой освен Сесил не можеше да извоюва мира за тях.

Сесил седна на градинската пейка и вдигна поглед към солидните сиви стени на крепостта, към реещите се прилепи, към изгряващите ранни звезди, и изпита задоволство. После отвори писмото от кралицата.

За миг остана да седи съвсем неподвижно, докато четеше писмото, а после продължи да го препрочита отново и отново. „Тя е полудяла“, беше първата му мисъл. „Полудяла е от тревогата и смута на тази война, а сега е станала толкова алчна, колкото беше изплашена преди. Мили боже, как може човек да открие някакъв смисъл в живота си, когато работи за жена, която може да сменя две напълно противоположни настроения за секунда, а да не говорим пък — за един ден“.

„Мили боже, как може човек да сключи траен мир, почтен мир, когато монархът може изведнъж да поиска допълнително споразумение, след като договорът е подписан? Връщането на Кале? Гербът? А сега — и парично обезщетение? Защо да не поиска и звездите в небето? Защо не поиска луната?“

„И какво е това в края на писмото? Да прекратим преговорите, ако тези цели не могат да бъдат постигнати? Какво, в името Божие, да направим? Да тръгнем на война с една изнемощяла армия, когато настъпват летните горещини? Да изчакаме французите да повикат отново на бойни позиции войските си, които в този момент се готвят да се оттеглят?“

Сесил смачка писмото от кралицата на топка, пусна го на земята и го изрита колкото можеше по-силно, през изящния жив плет към средата на малката градина.

„Луда жена!“, изруга той след писмото, макар че все още не казваше на глас нито дума. „Негодна, суетна, чудата, капризна жена. Бог да ми е на помощ, задето някога ви смятах за спасителка на страната. Бог да ми е на помощ, че изобщо предложих услугите си на служба при вас, една луда жена, когато за мен щеше да е много по-добре да планирам собствената си градина в Бърли и никога да не показвам готовност да служа във вашия безумен, суетен двор“.

Той продължи да дава воля на яростта си още няколко мига, като се разхождаше напред-назад пред смачканото на топка писмо, захвърлено в малката квадратна градинска леха, после, тъй като документите представляваха едновременно и съкровище, и опасност, прекрачи през малкия плет и прибра писмото, изглади го и го прочете отново.