Чернооката блондинка [bg]

Наближавахме оранжерията. Тя ме попита дали ще вляза.

— Може би вече бихте пийнали нещо?

— Не, благодаря. Аз съм работещ човек, чакат ме задачи. Ще ми кажете ли още нещо за Нико Питърсън, преди да започна като хрътка да душа по следите му?

— Не се сещам за нищо. — Тя махна парченце от листо от ръкава на лененото си сако. — Искам само да го откриете. Не желая да се връща. Не съм сигурна, че изобщо някога съм го желала.

— Тогава защо изобщо сте го имали?

Тя направи тъжна клоунска физиономия. Хареса ми как се надсмива сама над себе си.

— Сигурно защото беше опасен — отвърна. — Вече ви казах, лесно се отегчавам. Той ми помогна да се почувствам жива за известно време, някак разглезено жива. — Измери ме със спокоен поглед. — В състояние ли сте да го разберете?

— Да, разбирам.

Тя се засмя.

— Но не одобрявате.

— Не е моя работа да одобрявам или не, госпожо Кавендиш.

— Клеър — настоя тя отново със задъхан шепот. Стоях и се чувствах вял и отпуснат, като онези индиански фигурки с грубовати черти пред магазинчетата за тютюн. Тя вдигна рамене, пъхна ръце в джобовете на сакото си и се присви леко.

— Бих искала да откриете къде е Нико — каза тя, — какво прави и защо се преструва на мъртъв. — Отправи поглед над гладката зелена морава към дърветата. Зад нея се виждаше призрачното отражение на двама ни в стъклата на оранжерията. — Знаете ли, струва ми се странно, че той се намира някъде в този момент, че прави нещо. Свикнала бях с мисълта, че е мъртъв, и сега ми е трудно да се приспособя.

— Ще направя каквото мога — уверих я. — Надали ще е трудно да го проследя.

Изглежда, не беше професионалист, затова се съмнявах, че е покрил умело следите си, особено след като не очаква никой да го търси, защото го мислят за мъртъв.

— Какво ще направите? Как ще подходите?

— Ще прегледам доклада на съдебния лекар. После ще поговоря с някои хора.

— Какви хора? Полицията ли?

— Ченгетата не са много отзивчиви към човек, който не е от техните. Обаче познавам един-двама ловци на глави.

— Не ми се иска да се разчува, че аз съм човекът, който го издирва.

— Искате да кажете, че не желаете майка ви да разбира.

Изражението ѝ стана сурово, което не беше лесно за лице като нейното.

— Загрижена съм по-скоро за бизнеса. Всеки скандал ще бъде вреден за нас, за „Лангриш Фрейгрансис“. Надявам се, разбирате.

— О, прекрасно разбирам, госпожо Кавендиш.

Отнякъде наблизо се разнесе писък — зловещо тънък и пронизителен. Вперих поглед в Клеър.

— Паун — обясни тя.

Ама разбира се, че ще е паун, какво друго!

— Кръстили сме го Либъранс.

— Често ли пищи така?

— Само когато скучае.

Извърнах се, за да си тръгвам, но пак спрях. Колко беше красива на слънцето с елегантните си бели ленени дрехи, заобиколена от лъскавото стъкло и бонбоненорозовия камък зад гърба ѝ. Още усещах меките ѝ устни върху своите.

— Как научихте за смъртта на Питърсън?