Чернооката блондинка [bg]

— Колко коня има?

— Нямам представа. Доста. Нека да има с какво да се занимава. — Погледнах към нея и забелязах как ъгълчетата на устата ѝ се стягат. — Знаете ли, той се старае — добави тя с изморена прямота. — Не е лесно да си женен за богата съпруга, макар че всички си мислят обратното, разбира се.

— Той знаеше ли за вас с Питърсън? — попитах.

— Вече ви казах, че не ми е известно. Дик е потаен. Нямам представа какво си мисли, какво му е известно.

Бяхме стигнали до дърветата. Пътеката се отклоняваше наляво, но вместо да поеме по нея, Клеър ме прихвана за лакътя и ме поведе напред, навътре в дебрите, както би се изразил някой. Трябваше да дойда на място като Лангриш Лодж, та да поровя в речника си и да търся подходящите названия на нещата. Почвата под нозете ни беше суха и прашна. Над нас дърветата мърмореха прежаднели — сигурно си мечтаеха за родните земи, където въздухът уж винаги е влажен, а дъждът се сипе с лекотата на спомен.

— Разкажете ми за вас и Питърсън — настоях.

Тя не откъсваше очи от неравния терен и пристъпваше предпазливо.

— Няма много за разказване. Истината е, че почти съм го забравила. Тоест почти престанах да си го спомням и да ми липсва. Помежду ни нямаше много и докато беше още жив — искам да кажа, докато бях­ме заедно.

— Къде се запознахте?

— Казах ви, в клуб „Кахуила“. Няколко седмици по-късно го видях отново, в Акапулко. И тогава… — отново кръвта леко нахлу в бузите ѝ — е, знаете.

Не знаех, но се досещах.

— Защо в Акапулко?

— Защо не? Човек ходи по такива места. Нико ги обича.

— А вие не?

Тя сви рамене.

— Малко места по света ми допадат, господин Марлоу. Бързо се отегчавам.

— Но въпреки това ходите там. — Постарах се да прикрия горчивината в тона си, но не успях.

— Не бива да ме презирате — каза тя и се опита да прозвучи закачливо.

За момент ми се зави свят, както когато си млад и някое момиче каже нещо, което ти подсказва, че то се интересува от теб. Представих си я в Мексико, на плажа, с цял бански, излегната на шезлонг под чадъра с книга в ръка, а Питърсън минава покрай нея, спира, преструва се на изненадан, че я вижда, и предлага да ѝ купи нещо разхладително във висока чаша от мъжа със сомбрерото, който продава напитки в барака под палмите зад плажа. И в този момент, докато се показвахме от другата страна на дърветата, мислите ми пресъздадоха сцената: океана, с дългите и лениви вълни към брега, припкащите бекаси и корабния комин на хоризонта, зад който се вижда неподвижна диря от бяла пара. Клеър Кавендиш въздъхна и без да съзнава какво прави, ме хвана под ръка.

— О, боже — възкликна тя неочаквано с пламенно вълнение, — колко обичам това място.

Бяхме излезли от гората и вече се намирахме на брега. Пясъкът беше утъпкан и се вървеше лесно. Съзнавах колко нелепо изглеждам с тъмния си костюм и с шапката. Клеър ме накара да спра и се облегна с длан върху ръката ми, докато се навеждаше да се събуе. Какво ли щеше да стане, ако изгуби равновесие и политне към мен, а аз трябва да я уловя в сгъвката на лакътя ѝ? Беше от глупавите мисли, които спохождат мъжете в подобни случаи. Продължих­ме. Тя отново ме хвана под ръка. В другата си ръка носеше обувките, които висяха от върховете на двата ѝ пръста. Моментът беше подходящ за музикален съпровод, мощен изблик на сантиментални цигулки и някакъв тип, чието име завършва на гласна, тихо пее за морето, за пясъка, за лятото и за теб…