Чернооката блондинка [bg]

— А именно? Освен че е зестрогонец.

— Не беше свестен и почтен човек. Беше… ами надали някой знае какъв беше всъщност, включително самият той.

— Значи, напусна?

— Да, напусна ни. Тогава майка ми ме включи във фирмата, нищо че бях толкова млада. За всеобщо изненада, най-вече за моя собствена, се оказа, че имам дарба да продавам парфюми.

Въздъхнах и седнах до нея.

— Нещо против да запаля? — попитах.

— Не, запалете си.

Извадих сребърната си табакера с монограма. Така и не научих чий е този монограм — купих табакерата от една заложна къща. Отворих я и я поднесох на Клеър. Тя поклати глава. Запалих цигара. Приятно беше да пушиш на брега, соленият въздух придаваше пикантна свежест на тютюна. Днес кой знае защо това ми напомни за младостта, което беше странно, защото не съм отраснал близо до океана.

Клеър за пореден път мистериозно разчете мислите ми.

— Откъде сте, господин Марлоу? — попита тя. — Къде сте роден?

— В Санта Роза. Затънтено градче на север от Сан Франциско. Защо питате?

— Ами не знам. Необяснимо защо винаги ми се струва важно да знам откъде е човекът, не сте ли съгласен?

Облегнах се на грубата дървена стена на навеса и облегнах лакътя на дясната си ръка, с която държах цигарата, върху дланта на лявата.

— Госпожо Кавендиш, вие ме озадачавате.

— Така ли? — развеселено попита тя. — Защо?

— Вече ви казах — аз съм наемник, а вие разговаряте с мен така, все едно ме познавате още от раждането си или пък искате да ме познавате до смърт­та си. Защо?

Тя се позамисли със сведени очи, после ме погледна изпод мигли.

— Мисля, че изобщо не сте какъвто очаквах.

— А какво очаквахте?

— Някой корав многознайко като Нико. Обаче вие изобщо не сте такъв.

— Откъде знаете? Може да се преструвам пред вас, да се правя на коте, а всъщност да съм скункс.

Тя поклати глава и затвори за кратко очи.

— Умея да преценявам хората въпреки доказа­телствата за противното.

Изобщо не беше помръднала, или поне аз не бях забелязал, но някак лицето ѝ беше по-близо до моето отпреди. Не ми оставаше друго, освен да я целуна. Не се възпротиви, но и не откликна. Просто си седеше и прие целувката, а когато се отдръпнах, се усмихна леко и се натъжи. Внезапно започнах осезаемо да долавям бученето на прибоя, съскането на камъчетата и крясъците на чайките.

— Извинявайте, не биваше да го правя — казах.

— Защо не? — попита тя съвсем тихичко, почти шепнешком.

Станах, пуснах цигарата в пясъка и я настъпих с петата си.

— Мисля, че трябва да се връщаме — настоях.

Докато крачехме сред дърветата, тя отново ме хвана за ръка. Държеше се съвсем непринудено и аз започнах да се съмнявам дали изобщо е имало целувка. Излязохме на моравата и пред нас отново изникна къщата в страховитото си величие.

— Отвратителна е, нали? — отново прочете мислите ми Клеър. — Къщата е на майка ми, не е моя и на Ричард. Това е поредната причина Ричард да се цупи.