Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Аз съм Матрим Каутон, лей… ааа… Моарейн — смотолеви Мат и се поклони рязко и вдървено. Целият се беше изчервил.
Ранд тъкмо се чудеше дали би могъл да направи нещо като героите от приказките, но след примера на Мат предпочете само да си каже името. Този път поне не си оплете езика.
Моарейн го погледна, после погледна Мат, после пак него. Стори му се, че усмивката й, съвсем лека извивка в ъгълчетата на устните, прилича на начина, по който Егвийн се усмихваше, когато криеше някаква тайна.
— Докато съм в Емондово поле, ще се наложи да свърша някои дребни неща — каза дамата. — Вие двамата бихте ли се съгласили да ми помогнете? — Младежите хорово й отвърнаха, че желаят, и тя се засмя. — Ето — каза Моарейн и Ранд се изненада, когато жената притисна една монета в дланта му, след което плътно затвори ръката му с двете си длани.
— Не е необходимо — понечи да възрази младежът, но дамата пренебрегна протестите му, след което даде монета на Евин и по същия начин притисна с длани парата, озовала се в ръката на Мат.
— Разбира се, че е необходимо — каза тя. — Не може да се очаква да работите за нищо. Приемете ги като знак и ги пазете, за да ви напомнят, че сте се съгласили да дойдете при мен, когато ви помоля. Сега между нас съществува връзка.
— Никога няма да го забравя — изписука Евин.
— По-късно трябва да поговорим — каза тя. — И вие трябва да ми разкажете всичко за себе си.
— Лейди… исках да кажа — Моарейн? — промълви Ранд колебливо, когато чужденката обърна гръб, за да се отдалечи. Тя се спря и го изгледа през рамо, а на него му се наложи да преглътне, преди да продължи. — Защо сте дошли тук, в Емондово поле? — Лицето й не се промени, но той изведнъж съжали, че го е произнесъл, въпреки че не разбираше защо. Все едно, младежът побърза да поясни: — Не исках да бъда груб. Извинете. Но просто никой не идва в Две реки, освен търговци и амбуланти, и то когато снегът не е много дълбок, за да могат да се доберат дотук от Бейрлон. Почти никой. Във всеки случай не и хора като вас. Търговските охранници понякога казват, че това е най-затънтеният край на света, и предполагам, че така изглежда в очите на всички външни хора. Просто се чудех.
При тези думи усмивката й се стопи — бавно, сякаш си беше спомнила нещо. Известно време тя го изгледа мълчаливо.
— Изучавам историята — отвърна най-сетне жената. — Събирам стари предания. Това място, което вие тук наричате Две реки, винаги ме е интересувало. Понякога изучавам преданията за това, което се е случило в стари времена, тук, както и на други места.
— Предания ли? — отвърна Ранд. — Какво толкова може да се е случило в Две реки, че да интересува човек като… имам предвид, какво би могло да се е случило тук?
— И как иначе може да се нарича нашата околност освен Две реки? — добави Мат. — Тя винаги си е била с това име.
— Докато Колелото на Времето се върти — промълви Моарейн, по-скоро сякаш на себе си, с отчужден поглед — местата носят различни имена. Самите хора носят много и различни имена, много лица. Различни лица, но човекът си е един и същ. И все пак никой не познава Великата шарка, която Колелото тъче, нито дори Шарката на един Век. Можем само да наблюдаваме, да изучаваме и да се надяваме.
Ранд я зяпаше онемял и не се осмеляваше да попита какво означават странните й думи. Не беше сигурен дори, че тези думи са предназначени за тях. Забеляза, че другите двама също я гледат с вързани езици. Устата на Евин беше широко отворена.
Моарейн отново съсредоточи погледа си върху тримата и те леко разтърсиха рамене, сякаш внезапно се бяха събудили.
— Ще поговорим по-късно — каза тя. Никой от младежите не промълви и дума. — По-късно.
И тя тръгна към Коларския мост, сякаш не стъпваше, а се носеше във въздуха, и пелерината й се вееше от двете й страни като криле.
От входа на хана я последва един мъж, когото Ранд до този момент не беше забелязал. Едната му ръка лежеше отпусната върху дългата дръжка на меча му. Дрехите му имаха тъмно сивкавозелен цвят, цвят на лист по мрачина, или на сянка, а наметалото му, разлюляно от вятъра, преливаше в отсенки на сиво, зелено и кафяво. Това наметало сякаш от време на време просто изчезваше, сливайки се с цвета на околните неща. Косата му беше дълга и посивяла по слепоочията, прибрана назад с кожена лента, стягаща главата му. Лицето му беше сурово като камък, с изсечени скули, огрубяло от времето, но без бръчки, въпреки сивите кичури в косата му. Докато крачеше, Ранд не можеше да го оприличи на нищо друго, освен на вълк.
Когато мина покрай тримата младежи, погледът му ги обгърна за миг. Очите му бяха студени и сини като ранно утро посред зима. Сякаш ги претегляше наум, но по лицето му по нищо не пролича на колко ги оценява. После мъжът ускори ход и настигна Моарейн, след което закрачи по-бавно до рамото й и се приведе леко, за да й заговори. Ранд едва сега изпусна дъха, който бе сдържал, без да се усети.