Окото на света

— За мен и това е прекалено дълго — промърмори Евин.

— Не ме интересува кого халосва Нинив — изкикоти се Мат. — Стига да не съм аз. Ей, това ще е най-добрият Бел Тин за всички времена. Веселчун, лейди… може ли човек да мечтае за нещо повече? Даже няма нужда от фойерверки.

— Веселчун ли? — възкликна Евин.

— Хайде, Ранд — продължи Мат, без да обръща внимание на хлапака. — Свършихме си работата. Да идем да го видим.

Той се заизкачва по стъпалата, а Евин се затече след него и извика:

— Наистина ли е дошъл веселчун, Мат? Да не излезе като кучетата призраци? Или онази история с жабите?

Ранд се поспря да загаси фенера и побърза след двамата. В общото помещение Роуан. Хърн и Самел Крейв се бяха присъединили към останалите край огъня — беше се събрал целият Селски съвет. В момента говореше Бран ал-Вийр. Обикновено мощен, сега гласът му звучеше толкова стаено, че извън кръга столове се чуваше само глухо мърморене. Кметът подчертаваше всяка своя фраза, като удряше с показалец по дланта на другата си ръка и оглеждаше всеки поред.

Това, че мъжете едва ли не се бяха наблъскали един до друг, беше твърде красноречиво. Каквото и да обсъждаха в момента, то беше предназначено само за Селския съвет, поне засега. Нямаше да останат никак доволни, ако Ранд се опиташе да подслуша. Макар и с голямо нежелание, той се измъкна от стаята. Все пак оставаше веселчунът. А и странниците.

Бела и каруцата ги нямаше отвън. Някой от двамата коняри на хана, Хю или Тад, ги беше прибрал в конюшнята. Мат и Евин стояха и се гледаха сърдито на няколко крачки пред портата на хана.

— Казвам ти го за последно — викна Мат. — Не ти правя никакви номера. Наистина има веселчун. А сега изчезвай. Ранд, би ли казал на тази тъпа кратуна, че не го лъжа, та да ме остави на мира?

Ранд се уви плътно в наметалото и пристъпи, за да подкрепи Мат, но изведнъж усети, че космите по врата му настръхват. Пак го наблюдаваха. Този път усещането съвсем не беше такова като с качулатия ездач, но въпреки това беше неприятно, особено след като се случваше толкова скоро след онази среща.

Един бърз поглед през Моравата му показа само онова, което беше видял и преди — лудуващи деца, хора, които се подготвяха за празника, и нито един, който да го поглежда по-особено. Детска врява и глъч изпълваха страничните улички. Всичко си беше както обикновено. Само дето някой го наблюдаваше.

После нещо го накара да вдигне очи. На корниза на покрития с керемиди покрив на хана беше кацнал гарван. Птицата леко се полюшваше от порива на планинския вятър. Главата й беше кривната леко настрана и едно от черните й като мъниста очи се взираше втренчено в… в него. Ранд преглътна и изведнъж го обзе гореща ярост.

— Мръсна птица, тъпчеща се с леш — изсумтя той.

— Омръзна ми да ме зяпат — изръмжа Мат.

Едва сега Ранд забеляза, че приятелят му е застанал до него и също се мръщи на гарвана. Двамата се спогледаха, после ръцете им едновременно се стрелнаха към земята за камък.