Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
— Може ли още лимонада? — помоли Лейлъни.
— Разбира се — Дженива й наля от леденостудената течност.
Момичето отпи голяма глътка от разхладителната напитка.
— Не се опитвай да ме заблудиш, мутантче — каза Мики. — Съвсем не си толкова хладнокръвна и спокойна.
Лейлъни остави чашата на масата и отвърна:
— Е, добре, де. Вярвам ви. Кога ви улучиха в главата, госпожо Ди?
— На трети юли станаха осемнайсет години.
— Леля Джен и чичо Върнън имаха малък магазин за хранителни стоки на ъгъла — обясни Мики. — Това е като да си мишена в стрелбище, ако на улицата често се стреля.
— Ден преди Четвърти юли хората купуват много месо и бира. Бизнесът тогава върви добре и разплащанията стават предимно в пари в брой — намеси се старата жена.
— И някой е искал да сложи ръка на тези пари?
— Беше перфектният джентълмен — припомни си Дженива.
— Освен, че стреля по вас.
— Е, да, освен това. Но дойде на касата с чаровна усмивка на лицето. Добре облечен, с приятни обноски. Идва и казва: „Ще съм ви много благодарен, ако ми дадете парите от касата. И моля ви, не крийте големите банкноти под чекмеджето“.
Лейлъни присви очи, съчувствайки на потърпевшата.
— И вие отказахте да му дадете парите.
— Опазил ме Господ. Не, скъпа, изпразнихме касовия апарат и само дето не му благодарихме, че ни е спасил от данъците, които трябваше да платим върху приходите.
— Но той все пак стреля по вас?
— Първо стреля два пъти в моя Върнън, а после очевидно и в мен.
— Очевидно?
— Помня само как стреля във Върнън. Де да можех да забравя, но не мога. — Още докато разказваше за въображаемата любовна авантюра с измисления наркоман, тъгата беше хвърлила сянка върху лицето й. Сега обаче страните й порозовяха от щастие и тя се усмихна. — Върнън беше чудесен мъж, сладък като мед.
Мики хвана леля си за ръката.
— Аз също го обичах, лельо Джен.
— Толкова много ми липсва. Но не мога да плача, защото всеки спомен, свързан с него, дори и онзи ужасен ден, ми напомня колко добър и любящ съпруг беше той — каза Дженива на Лейлъни.
— Брат ми, Лукипела, той беше такъв. — Макар че похвали брат си, Лейлъни не беше щастлива като Дженива. Вместо това момичето се натъжи. Сините му очи сякаш потъмняха.
Мики забеляза у младата им гостенка една черта, от която настръхна. Беше като в дълбоките недра на нейната собствена душевност. За малко й се мярнаха отчаянието и онзи разрушителен гняв. За кратко успя да види у детето онова чувство на безполезност, което сигурно щеше да отрече, но което Мики познаваше много добре от личен опит.
Както внезапно Лейлъни свали гарда, така и светкавично възвърна самообладанието си. Погледът й блесна при спомена за брат й, но този поглед отново беше ясен. Втренчена в деформираната си ръка, тя се обърна към усмихнатата Дженива и също отвърна с усмивка.
— Госпожо Ди, вие казахте, че очевидно престъпникът е стрелял по вас.
— Е, знам че стреля по мен, разбира се, но не си го спомням. Помня как стреля по Върнън и после, след като отворих очи, се озовах в болницата. Бяха минали повече от четири дни.
— Куршумът не е успял да пробие черепа — намеси се Мики.
— Прекалено здрав е бил — с гордост добави Дженива.
— Късмет — поясни племенницата й. — Ъгълът на стрелбата е бил прекалено остър. Куршумът буквално е отскочил от черепа, само го е пукнал и е прорязал скалпа.
— Тогава, госпожо Ди, какво се е объркало в главата ви?
— Пукването е било вътрешно. Отчупени костици са се забили в мозъка. Образувал се кръвен съсирек.
— Лекарите отвориха главата на леля Джен като консервена кутия.
— Мики, скъпа, не мисля, че този разговор е подходящ за масата.
— О, чувала съм къде по-страшни неща у нас — каза Лейлъни. — Старата Синсемила се мисли за голям фотограф и когато пътуваме има навика да снима пътни катастрофи. Обича на вечеря да говори за това, което е видяла — кой е бил размазан на пътя. А моят псевдобаща…
— Оня убиецът — прекъсна я Мики със сериозно изражение, сякаш изобщо не се съмняваше в правдивостта на фрапиращия семеен портрет, който Лейлъни описваше.
— Да, доктор Смърт — потвърди момичето.
— Изобщо не му разрешавай да те осиновява — отвърна Мики. — Дори Лейлъни Клон е за предпочитане пред Лейлъни Смърт.
— Не знам, Мики, на мен повече би ми допаднало Лейлъни Смърт — пошегува се Дженива.
Сякаш беше нещо съвсем естествено, Лейлъни взе кутията бира на Мики и вместо да пие от нея, потри челото си, за да се охлади.