Песента на гарвана
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Искра Мечкуева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Песента на гарвана». Краткое содержание книги:
— Сурови миди? — повтори предпазливо, като се чудеше дали го е разбрала правилно. Наистина обожаваше този морски деликатес, но никога не си е представяла, че може да го яде суров.
— Ъ-хъ… — бе нечленоразделният му отговор.
— Това „ъхъ — да“ ли е или „ъхъ — не“? — подхвърли Жана.
Гарвана се засмя.
— Това си е просто „ъхъ“. Какво ще кажеш за яхния от миди с гарнитура от сурови стриди?
— Дадено — отвърна бързо тя и отново се захвана да трие косата си с хавлията, опитвайки се да не обръща внимание на изненадващата й реакция — като че ли изведнъж й прималя от дяволитата усмивка на Гарвана. — Е как е, биват ли сурови? — разнесе се след малко гласът й под хавлията.
— Стридите ли?
— Мидите.
— Сурови? — попита невинно той. — Не знам…
— Дали ги бива?
— Не, дали са сурови…
Ръцете й замръзнаха, като чу смеха, вибриращ в гласа на Гарвана. Обкръжено от облак рошава коса, лицето й изникна изпод хавлията.
— Да не би случайно да познаваш братята ми? Често разговорите ни звучаха точно по този начин.
— А биваше ли ги?
— И още как! Съвсем сурови!
— Значи не става дума за миди. — Върху устните на Гарвана грейна широка усмивка, която в същия миг промени лицето му от мрачно на развеселено.
— Помощ! — изпъшка Жана и отново се захвана с хавлията.
— Добре, ще ти помогна, но си мислех, че искаш сама да се справиш. — Гарвана отново посегна към хавлията.
Отговорът на Жана бе заглушен от стратегически увитата около главата й кърпа. Но не и смехът на Гарвана. Когато вече привършваше с подсушаването, Жана също се смееше. Постара се обаче да стои мирна, докато той разресваше косата й с такава нежност, каквато никой не би предположил за мъж с неговия ръст. В огромната му ръка гребенът изглеждаше като миниатюрна играчка. Струваше й се направо невъзможно един тъй едър мъж да контролира с такава изумителна прецизност всяко свое движение.
— Ще я сплетеш ли?
— Ако го направя, никога няма да изсъхне. Сигурен ли си, че не искаш да ми услужиш с ножа?
— Напълно. Какво ще кажеш за сешоар?
— О, да. И маникюр, ако обичаш, след като си почнал — отвърна тя кисело, мислейки си, че Гарвана отново я задява.
— От маникюри нищо не разбирам. Ейнджъл никога не си правеше маникюр.
Начинът, по който гласът му омекна, когато произнесе Ейнджъл, подсказа на Жана много повече, отколкото й се искаше да знае.
— Мисля си, че този ангел е от вида безкрили и двукраки земни, нали? — попита тихо Жана.
Гарвана се усмихна.
— И тя ми казваше така. А аз никога не й повярвах. — Поглади с длан косата на Жана. — Вчера си мислех за това.
— Вчера ти беше прекалено зает с моето спасяване, за да ти остане време да мислиш за ангели.
— Имам предвид сандъчето.
— Помощ!
Гарвана много нежно й дръпна косата.
— Хайде, стига със закачките! Миналото лято Ейнджъл остави някои неща на корабчето. Бях ги забравил, докато не видях косата ти да блести в ръцете ми.
Жана мълчаливо си зададе въпроса дали Ейнджъл бе някоя лятна гостенка, също като нея, днес тук, а през септември — на стотици километри далече? И дали Гарвана е бил влюбен в нея, знаейки, че ще я загуби, щом лятото се изтърколи? А може би Ейнджъл бе обещала да се върне? Затова ли бе оставила на кораба сандък е със свои вещи?
И дали не беше точно тази Ейнджъл причината, поради която Гарвана не проявяваше интерес към нея?
Жана прехапа устни, за да спре напиращите въпроси. Ако Гарвана искаше тя да узнае нещо повече за Ейнджъл, не беше нужно да го подтиква с разни тъпи въпроси от сорта на: Женени ли бяхте? Още ли сте женени? Обичаш ли я? Обвързан ли си с нея? Кой си ти, Карлсън Рейвън? Защо така дълбоко приемам тъгата и смеха ти, че ми се иска и аз да ревна или да се смея с тебе?
Жана наблюдаваше мълчаливо как Гарвана се навежда, подрежда в сандъчето шампоана и другите неща и отново се обръща към нея. Всяко негово движение излъчваше едновременно и огромна сила, и странна красота. Все едно, че гледаш настъпващия прилив — безкрайно могъщ и плавен и завладяващ. Беше израснала сред едри мъже, силни мъже, но мъжката сила някак винаги я дразнеше. Гарвана обаче бе различен. Силата му я привличаше. Тя просто не можеше да откъсне очи от него.
— Готова ли си? — попита той.
В огромната си ръка беше стиснал телената дръжка на сандъчето.
Смълчана, Жана се обърна и тръгна през голата пустош към скалите, където морето срещаше земята. Тук-там сред мъглата изникваха стари кедрови дървета. Пътечката, по която вървяха, беше буренясала, почти невидима, по-древна и от дебелите кедри, проточили клони към небето. Зачуди се дали предците на Гарвана са живели някога в изоставеното село, чиито къщи от кедрови трупи и странни тотеми бавно изчезваха, погълнати от възкръсналата гора. Дали те бяха майсторите, издялали тайнствените, могъщи образи, които се взираха в морето — като човешки зов, застинал във вечния поток на времето?