Песента на гарвана
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Искра Мечкуева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Песента на гарвана». Краткое содержание книги:
— Не знам защо се зъбя така… Предполагам, че моят иначе сговорчив характер е потънал в морето заедно с мозъка… Извинявай много.
Гарвана погледна лицето на Жана, покрито със сапунена пяна, на което се открояваха само сериозните й сиво-зелени очи. Влажните, леко разтворени устни имаха същия малинов цвят като зърната на гърдите й. Тежка, топла вълна обля тялото му след това откритие. Вълната спря там, където се беше притиснал до прелестните й стегнати задни части. Помисли си какво ли би било сега да е гол с нея, да рови с пръсти в косите й, да плъзга ръце по тялото й, да я докосва, да я милва, да разпалва страстта, която тя криеше в себе си, докато заличи и последните остатъци на боязън и недоверие и я накара да го пожелае.
Още преди да отлети тази дръзка мисъл, той я отрече в себе си, отказа се от нея, не й повярва. Твърде дълго се бе измъчвал с една жена, която не можеше да притежава. Нямаше да позволи това отново да се случи, никога нямаше да го допусне! При други обстоятелства, това прелестно създание за нищо на света не би се съгласило да остане само с един недодялан великан като него в този безлюден залив. Просто в момента нямаше друг избор. За сетен път съдбата, предрешена този път като буря, бе проявила своите капризи и я бе запокитила в един отдалечен от хората и Бога залив, съвсем сама с него. Ако дръзнеше да се възползва от това обстоятелство и от признателността, която се четеше в прекрасните й сиво-зелени очи, той щеше да се мрази. Веднага щом бурята утихнеше, щеше да я откара в Масет. Ще постоят на палубата, ще си стиснат ръцете на сбогуване и ще се усмихват един на друг с известно неудобство — двамина, чиито пътища никога не биха се пресекли при нормални обстоятелства.
— Гарване?
Той се усмихна тъжно, измъкна ръка от косите й и взе една кърпа. С невероятна нежност изтри пяната от лицето й.
— Дръж я на очите си, докато те изплакна.
Жана понечи да протестира, докато Гарванът покриваше очите й с кърпата, но не го направи. Искаше й се да го попита, дали с нещо, което е казала или сторила, го е натъжила, но не посмя. Реши да остави въпросите за после, но в същия момент чу собствения си глас:
— Нещо не е наред ли? — попита и хвана ръката му, която искаше да я обърне.
— Нищо ново — отвърна просто той. — Всъщност, всичко си е наред. Обърни се. Ако ти влезе сапун в очите, ще се разплачеш.
— Чувствам се така, все едно, че плача дори в момента. А аз никога не плача — каза Жана, търсейки да улови погледа на черните му очи. Той докосна носа й с огромния си палец.
— Това просто е следствие от адреналина, който вчера така обилно отдели. Ще ти мине.
Нежно, но непреклонно, Гарвана я обърна с гръб към себе си. Изми сапуна от косата й в рекичката. Движенията му бяха пестеливи, премерени, не се бавеше преднамерено, за да се наслаждава по-дълго на възбуждащата мекота и тежест на копринената й коса. Първо изплакна косата й със студената вода от рекичката, после — с топла вода от кофата, която беше загрял на печката в корабчето.
Жана въздъхна дълбоко и с неподправена наслада.
— Чувствам се превъзходно!
Гарвана се усмихна и продължи да плакне косата й с топлата вода, докато и последните остатъци от сапуна не бяха измити. Мократа коса, която се спускаше в ръцете му, изглеждане почти черна, с едва загатнати отблясъци в махагон и злато. Помисли си как ли би изглеждала косата й, огряна от слънчевата светлина? Дали дългите кичури ще са червеникавокафяви или пък с цвят на канела? Дали ще са прави като неговата коса или ще се къдрят изкусително в ръцете му?
Гарвана се наруга на ум и отново подчини мислите на желязната си воля. Изцеди водата от косата на Жана и започна да я подсушава с хавлиената кърпа. Косата й беше много мека и проблясваше като мокра коприна в мъждивата светлина на бурята.
— Мога и сама да се справя с това — каза виновно. Жана. Чувстваше неудобно, че му създава толкова много грижи. — Дошъл си тук, за да потърсиш усамотение, а не да ми прислужваш.
Той остави изкусителната коса на Жана и се отдръпна.
— Ще те чакам на брега. Обичаш ли миди?
— Дали обичам миди? Не-е… Обожавам ги, което е нещо съвсем различно!
Гарвана прие обяснението й с широка усмивка.
— А как? Сурови ли?
Жана спря да трие косата си с хавлията и го погледна. Лицето й се беше зачервило от дългото стоене с наведена глава над рекичката. Очите й блестяха странно — като залез, забулен в мъгла.