София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
На мястото на днешния Народен театър по-рано е бил построен дъсченият театър „Основа“ (виж спомените на Ив. Попов), а в мое време мястото беше използувано от общината за склад на петрол и празни газови тенекии и фенери за столичното осветление. Все по ул. „Раковски“, в дясно от днешното си място, беше старият салон „Славянска беседа“, в който играеха всички гостуващи трупи, даваха се концертите на тогавашните наши певици Катя Стоянова, Мара Черен, на руския хор Агреновой-Славянски, който няколкократно беше посетил София. Там за пръв път чухме и нашия оперен певец Михайлов — Стоян. Този салон е люлката на нашия Народен театър и на нашата опера.
Тук дебютираха отначало заедно, а после поотделно оперната трупа с Д. Казаков и субсидираната драматична трупа „Сълза и Смях“. На тая крайно неудобна сцена се проявяваха артистите: Налбуров, Сапунов, Ив. Попов, Радул Канели. Тук дебютираха: Щърбанов, Сарафов, Огнянов, Кирчев, Гено Киров, Вяра Игнатиева, Султана Николова, Снежина и пр.
След дълги борби трупата, станала вече Държавен народен театър, можа да се прехвърли в специалната днешна сграда. Това прехвърляне стана шумно, чрез едно подчертаване на демократичните чувства на българския народ и освиркване на „Величеството“.
Използувам случая да отбележа един инцидент, станал в „Славянска беседа“, който характеризира чистотата на българския артист от оная епоха. Някаква чужда трупа под име „Глоб Тротер“ гостуваше. Даваше се една французка пиеса, крайно реалистична. На сцената имаше легло, прикрито с алков и завеси, в което лягаше една артистка, след малко влизаше артист, който след кратък монолог трябваше да се съблече, да вдигне завесата и да легне при артистката. Залата беше пълна с чужденци и дипломати. На червените канапета беше и столичният градоначалник Христо Басмаджиев със своите необикновено дълги чернобоядисани мустаци. В момента, когато артистът се готвеше да разтвори завесата на леглото, за да си легне, в салона се издигна един громък протест:
— Срам! Позор! Вие кощунствате! Вие позорите храма на нашето изкуство! Срам! Това не е театър!… Това е…
Цялата публика се стъписа. Всички станаха прави и погледнаха назад. Артистите спряха играта си.
Авторът на тоя протест беше нашият артист Матей Икономов, който протестираше против тая извратеност в изкуството, чиято цел беше да се задоволят някои специални вкусове.
Градоначалникът Басмаджиев с помощта на стражари изхвърли Матьо Икономов на улицата и, след кратка пауза, представлението продължи. Имах случая по-късно да разкажа този инцидент на един сравнително известен френски актьор, който отсъди с думите: „Това прави чест на вашите артисти.“
Такава беше моралната чистота на българския артист по него време.
Срещу „Славянска беседа“ беше хотел „Империал“, а под него прочутата гостилница „Средна гора“ на бай Георги Атанасов. На една малка масичка до централната колона на заведението стояха малките тевтерчета на клиентите, които се хранеха на вересия. Те бяха много, повече от 150 тевтерчета. Кой не се е хранил на вересия в „Средна гора“ и колцина са се напълно наплатили на бай Георги? По случай именния му ден, на Гергьовден, негови духовити длъжници му бяха поднесли поздравление в стихотворна форма. Бай Георги го постави в рамка и го закачи на стената. То почваше така:
В „Средна гора“ се пазеше масата, на която се е хранел Алеко Константинов (Щастливецът), над масата стоеше закачен портретът му. На влизане в дясно имаше една дълга маса, която се възглавяваше от нашия именит карикатурист Ал. Божинов, а до него винаги бяха: архитект Маричков, проф. Балабанов, Елин Пелин, Сава Огнянов, Васил Кирков и много други. На тази маса се изкова думата „фирмилиян“, за да се обозначи половин литър вино в широко бомбесто шише от Кина Серавало, с които се беше снабдил изобилно съдържателят на „Средна гора“. Това беше по време на аферата със сръбския владика Фирмилиян и неговото име остана да се употребява и до днес.
След свършването на спектакъла в Беседата част от артистите и публиката идваха в „Средна гора“ да вечерят. Тези вечери често продължаваха до зори под настроението на фирмилияните, ръчениците и песните. Голям успех имаше тогава песента на „Отец Ной“. Ето текстът й: